Натоварени със зло

Така си остана неизвестно кой го е пуснал. В края на краищата, може и никой да не го е пускал, а просто да се е появил в антрето и толкоз. Вече имаше такива случаи. И то не е един път. А пък със супата на прах (зеленчукова, с подправки, тридесет и седем копейки пакетчето, сметката е приложена) го нахранил милозливият Марек Парасюхин, който, както е известно, винаги е съчетавал в себе си нордическото милосърдие и славянската широка душа.

Той изсърба супата до последната капка, дори облиза паницата, ама така бързо и ловко, че докато протегнем ръце, тя вече беше като нова. След това започна да говори. Говореше така, както преди малко ядеше — лакомо гълташе звуците, задавяше се и пръскаше.

В началото не разбирахме нищо, освен постоянните молби да го оставим при нас и да го скрием. Бяха някакви оплаквания. Нещо било станало с родителите му — майка му ли умряла при неговото раждане, или пък той самият едва не умрял… Баща му бил богат, но не давал никакви пари да го издържа… И всички го биели. Винаги. Докато бил малък го биели децата. Като поотраснал с това се заели възрастните. Наричали го всякак: смрадльо, гърло ненаситно, дърт кокал, идиот, лайночист, лайнограб, лайнояд, сирийска риба, воняща римска смазка, египетски котак, псе, помияр и лепка, пън, дърво и върлина… Момичетата не искали да си имат работа с него. Никаква. Никога. Даже и проститутките от Киликия. И постоянно бил гладен. Веднъж, на шега му дали развалена риба, той я изял и едва не умрял. Ако искате да знаете, дори и свинско е ял… В този свят за него нямало нищо. Нито храна, нито жени, нито дружба. Нямало даже просто една добра дума…

Тогава се появил Рабби.

Рабби положил върху главата му своята тясна и чиста ръка, ръка без пръстени и гривни, и той неизвестно как изведнъж разбрал, че тази ръка няма да го хване за косите и да блъсне лицето му в издаденото си коляно. Тази ръка излъчвала добрина и любов. Оказало се, че в света все още съществуват добро и любов.

Рабби го погледнал в очите и му заговорил. Той не си спомня думите му. Рабби говорел прекрасно. Говорел винаги приятно, гладко и красиво, но той никога не разбирал за какво става дума и не можел да запомни дори и една дума. А може би изобщо е нямало думи? Може да е имало само музика, която настойчиво напомня, че и в този свят има, има и добрина, и приятелство, и доверие, и красота…

Разбира се, той бил най-слабият от слабите ученици, затова всеки гледал да му намери някаква работа. Изпращали го ту на пазара, ту за вода, ту при лихваря, ту при старейшината. Прекопай градината на човека, който ни подслони. Измий краката на жената — тя ни нахрани. Помогни на робите на този търговец — той ни даде пари… Опасният Йоан с вечния страшен кинжал на кръста му хвърля сандалите си — до утре да са поправени! Отровният като развалена риба Тома за развлечение му задава глупави гатанки, а ако не познае му „показва Йерусалим“ — хваща го за ушите и го вдига от пода. Високомерният и досаден Петър го тормози със своите постоянни нравоучения, също така неразбираеми, както и думите на Рабби, само че Рабби никога не се сърди, а Петър винаги е сърдит и досаден. Случвало се е понякога, седне по голяма нужда, сложи го пред себе си и досажда, досажда, досажда… напъва се, пъшка и досажда.

И все пак, това било щастие. Та нали Рабби бил винаги наблизо — само протегни ръка и ще го докоснеш. Подръпне те понякога на шега за ухото и ти цял ден си щастлив като птичка.

… Но когато отишли в Йерусалим, нещата се влошили. Той не разбирал какво е станало, виждал само че всички са недоволни, а на челото на Рабби лежи сянка на грижа и тревога. Нещо не било както трябва. Нещо лошо се било случило. Какво можел да направи? Щял да се пръсне от усърдие. Стараел се да услужи на всеки. Мъчел се да отгатне желанието му още по очите. Хуквал още при първата дума. Въпреки това тупаниците валели като град и никой вече не си правел шеги с него, дори предишните болезнени и глупави шеги, а Рабби станал разсеян и съвсем не го забелязвал. Всички, неизвестно защо, чакали Пасхата. И ето, тя настъпила.

Всички се преоблекли с чисти дрехи (освен него, защото той нямал нищо чисто) седнали на вечерната трапеза. Разговаряли спокойно и един след друг топели залъци от пасхалния хляб в блюдото с мед, на масата царял мир, всички се обичали един друг, а Рабби мълчал и бил печален. После изведнъж заговорил и думите му били изпълнени с мъка и тежки предчувствия. В тях нямало нищо за любовта, доброто и щастието, а имало нещо за предателство, недоверие, злоба и болка.

Всички зашумяли — отначало плахо и с недоумение, а сетне все по-силно, с обида и дори с възмущение. „Кой е той? — питали те. — Кажи ни! Назови го тогава!“ — а опасният Йоан зашарил с дивия си поглед по лицата и вече бил хванал дръжката на страшния си нож. В това време той пресегнал крадешком, защото не било негов ред, да топне залък в блюдото, а Рабби изведнъж казал за него: „Може да бъде даже и той“, — и настанала тишина, всички го гледали, а той от уплаха изпуснал хляба си в меда и си дръпнал ръката.