Натоварени със зло

Оказало се, че Патмос е препълнен със заточеници. Те се наричали с жаргонната думичка

прикахти

, което примерно съответства на нашето понятие „кръщелник“. Там имало кръщелници на Калигула, кръщелници на Клавдий и кръщелници на Тиберий. Сред тях били възгордели се сенатори, провинили се артисти, чуждоземни князе, майстори и любители на острите думички, неугодни реформатори — някои със семействата и покъщнината, а други без уши, без език, понякога и без гениталии.

Всички те, даже и тези без гениталии, били елит. Били социално близки. А полуголият изварен в кипящо масло професионален бандит с обелена кожа бил социално чужд. Строго погледнато той дори не бил достоен за заточение — щом маслото не било стигнало за него, то мястото му без всякакво съмнение било на кръста, а не в светското общество. По тази причина първите седмици от пребиваването му на острова били помрачени от инциденти.

Впрочем, по-правилно би било да се каже, че тези седмици били помрачени от гледна точка на прикахтите. Те се стремели да поправят грешката на властите, но не преуспели в това си начинание.

Отначало били убити три кучета: опитали се да го гонят с кучета, които той убил, и заедно с Прохор ги изпекли на огъня и ги изяли. След това били осакатени четирима роби на сенатора Варон, които той изпратил да отмъстят за кучетата. Бандитът ги лишил от гениталии, за да не могат в бъдеще с нищо да превъзхождат своя стопанин.

Тогава му устроили истинска хайка, която ръководели изпаднали в немилост офицери от Четиринадесети легион. Хайката завършила без резултат: изгорили опустялата вече развалина, в която те с Прохор се подслонявали, строшили единственото му гърне с остатъците от вчерашното ядене и заловили няколко кози, които се случили наблизо и едва ли били негови.

Същата нощ пламнало селището на прикахтите, запалено от четирите края от пастирите-фригийци, а бандитът и неговия Прохор отишли в планината, натоварени с имуществото на сенатора Варон. Така веселото приключение на измъчваните от скука кръщелници на тримата императори се превърнало в тежка и безсмислена война с аборигените, която завършила чак след месец с капитулация при доста унизителни условия.

Йоан-Ахасфер заживял в планината. От гледна точка на страничния наблюдател това било едно чисто растително съществуване. Той не правел нищо друго освен да яде и да спи. Прохор бил този, който носел вода и търсел храна. Понякога при тях идвали пастирите. Без да поздравят, сядали край огъня и пиели кисело вино, донесено в мехове с опадала козина. Тогава Йоан се напивал. Понякога имал нужда от жена. На острова нямало свободни жени. Той се задоволявал с козите. Нямал никакви други желания. Всъщност бил най-щастливият човек на своето време: нямало нужда да работи и всичко, което желаел, му било подръка.

Около него не се случвало нищо.

Затова пък вътре в него ставали наистина поразителни неща и той с тревога и изумление ги попивал в съзнанието си в течение на дълги часове, докато се търкалял върху кожите в бедната си колиба. Всичко това без съмнение започнало от римската отрова, когато плувал като труп в онова, което самият той бил повърнал на пода на залата за изтезания. То продължило през непоносимата болка, когато го варели близо до Латинската порта. И от тогава не преставало. Дали това са били гласове, които сега вече ясно и разбираемо му говорели за принципите и законите на битието? Възможно е. Възможно е да са били именно гласове. Дали това са били видения, ярки и огромни видения за това, което е било, което ще бъде, и за това, което е? Да, много е вероятно. Той виждал. Той виждал, възприемал мирис, той осезавал, той изпитвал ужас и възторг. Но той не участвал.

Дълго време си мислел, че това са боговете, които говорят с него, че те го подготвят за някакво велико дело, като го даряват с нечовешко знание — щедро го даряват с

всезнание

. Но с течение на времето, докато съзнанието му все повече се изпълвало, докато вселената около него и в самия него ставала все по-огромна, все по-разбираема, все по-ясна със своите неизброими връзки с миналото и в бъдещото, все по-проста в своята неизказана сложност — докато ставало всичко това, той все повече се убеждавал, че няма никакви богове, и демони няма, и магове и чародеи няма, че няма нищо, освен човека, света и историята и всичко това, което сега го озарява, идва не отвън, а от вътре, от него самия и че никакви особени дела не му предстоят, а му предстои просто да живее вечно с цялата вселена вътре в себе си.

Трябва да отбележим, че в минутите на бодърстване докато ядял печена риба, гълтал кисело мляко или се промъквал към някоя похотлива коза, той си оставал предишния Йоан-Ахасфер и дори не Йоан-Ахасфер, а просто Йоан Боанергес — див, хищен и простодушен галилеянин, който не знае да чете и пише и живее само с пет чувства и три желания. Дори споменът за Учителя избледнял и оставил след себе си само смътно усещане за неопределена ласкава топлина.