Осем

Покани абатисата да се настани на удобен стол и се отпусна близо до нея. Платон и Валериан останаха прави зад двете жени.

— Трябва да празнуваме. Сигурно знаеш, че съм в траур и не мога да организирам тържество по случай пристигането ти. Предлагам ти днес да вечеряме заедно в покоите ми. Ще се посмеем, ще се позабавляваме и ще се престорим поне замалко, че отново сме момичета. Валериан, отвори ли виното, както наредих?

Мъжът кимна и се отдръпна към шкафа.

— Трябва да опиташ кларет, скъпа моя. Той е едно от най-скъпите съкровища в двора. Дени Дидро20 ми го донесе преди много години от Бордо. Ценя го почти колкото скъпоценните си камъни.

Валериан наля тъмночервеното вино в малки тумбести кристални чаши. Двете жени отпиха.

— Чудесно е — съгласи се абатисата и се усмихна на Екатерина. — Нито едно вино не може да се сравни с еликсира, който възроди старите ми кости, щом те видях отново, моя Фигхен.

Платон и Валериан се спогледаха при тази проява на фамилиарност. Галеното име на императрицата, кръстена София Анхалт-Цербски, бе Фигхен. Тъй като положението на Платон беше по-специално, той бе събрал смелост да й шепне в леглото „господарке на сърцето ми“, ала пред другите винаги се обръщаше към нея с „Ваше величество“, както я наричаха и собствените й деца. Колкото и да бе странно, императрицата не забеляза своеволието, което си позволи френската абатиса.

— Защо реши да останеш толкова дълго във Франция? — настоя Екатерина. — Надявах се, че като затвориш абатството, веднага да дойдеш в Русия. Дворът ми е пълен с твои сънародници изгнаници, които са тук, откакто кралят ви бе заловен във Варен по време на опита му за бягство и откакто собственият му народ го държи в плен. Франция е хидра с дванайсет хиляди глави, която в момента се е отдала на пълна анархия. Тази нация от обущари се опитва да преобърне естествения ред на нещата!

Абатисата не можеше да повярва, че високообразованата и либерална императрица говори по този начин. Във Франция в момента наистина бе опасно, ала не беше ли тъкмо Екатерина владетелката, която се сприятели с либералите Волтер и Дени Дидро, застъпници за класово равноправие, противници на войните за завладяване на нови територии?

— Не можах да тръгна веднага — отвърна абатисата. — Имах задължения… — Тя хвърли остър поглед към Платон Зубов, застанал зад стола на Екатерина, за да гали врата й. — Някои неща мога да обсъдя единствено с теб.

Екатерина погледна абатисата. След това небрежно махна с ръка.

— Валериан, двамата с Платон Александрович можете да ни оставите.

— Скъпа моя царице… — започна Платон Зубов с глас на хленчещо дете.

— Не се страхувай за безопасността ми, гълъбче — успокои го Екатерина и го погали по ръката, все още отпусната на рамото й. — С Елен се познаваме почти шейсет години. Не се притеснявай, че ще останем сами за няколко минути.

— Нали е красавец? — обърна се Екатерина към абатисата, когато младите мъже излязоха. — Знам, че с теб избрахме различни пътища, скъпа моя. Надявам се да проявиш разбиране, когато ти кажа, че се чувствам като незначителна буболечка, отпуснала се на слънце, за да сгрее крилете си в студен зимен ден. Единствено младият градинар умее да събуди за живот соковете на старото дърво.

Абатисата седеше мълчаливо и се питаше дали първоначалният й план е добре обмислен. Макар кореспонденцията между двете да бе изпълнена с топлота и обич, тя не бе виждала приятелката си от дете. Щяха ли слуховете за нея да се окажат истина? Имаше ли право да повери тайната си на тази застаряваща жена, отдала се на чувствени наслади, докато ревниво бранеше властта си?

— Нима си толкова стъписана, че не знаеш какво да кажеш? — засмя се Екатерина.

— Скъпа моя София — започна абатисата. — Знам колко обичаш да шокираш хората. Помниш ли, че бе едва на четири, когато те представиха в двора на пруския крал Фридрих Вилхелм и ти отказа да целунеш крайчеца на дрехата му?

— Казах му, че шивачът е оставил сакото прекалено късо! — Екатерина се разсмя толкова силно, че от очите й бликнаха сълзи. — Майка ми побесня. Кралят я укорил, че съм недопустимо дръзка.

Абатисата се усмихна благосклонно на приятелката си.

— Ами помниш ли, когато каноникът от провинция Брунсвик ни гледа на ръка? — попита тихо тя. — На дланта ти се открояваха три корони.

— Много добре си спомням — отвърна императрицата. От онзи ден нататък нямах съмнения, че един ден ще управлявам империя. Открай време вярвам в мистичната сила на пророчествата, особено когато не противоречат на желанията ми. — Тя отново се усмихна, ала този път абатисата не отвърна на усмивката й.

— А помниш ли какво видя той на моята ръка? — попита абатисата.

Екатерина не отговори веднага.

— Все едно беше вчера — отвърна най-сетне. — Тъкмо затова очаквах пристигането ти с такова нетърпение. Истината е, че горях от вълнение, докато те чаках, а ти не идваше… — Императрицата се поколеба. — Носиш ли ги? — попита най-сетне тя.