Осем ловки демона

— Девет десети от тях — каза той презрително В са долнопробни фалшификати, а останалите, които не са, нямат никаква стойност. Единственото изключение, е онзи капкомер жаба, направен от най-ранния образец порцелан, наречен „Небесно сияние на красавица“, който някога съм виждал.

Тези приспособления представляват малки порцеланови жаби с резервоар за течност и вграден капкомер. Използват се за навлажняване на мастиления камък с точното количество мастило за постигане на най-добрия щрих. Господарят Ли има много хубава колекция от тях. Когато се наведе и отвори капачето на тока на левия си сандал, аз пребледнях.

— Учителю… ах, достойни учителю, не смяташ ли, че няма да е разумно, ако… ох!

Той се приближи с шперцовете си и само след миг в салонния бюфет имаше една жаба капкомер по-малко. Споменавам това само за да обясня защо когато чухме писъците, вече бях разстроен. Те бяха пронизителни, сякаш душеха някого, и без съмнение идеха от вътрешността на къщата. Аз машинално приклекнах, за да може старецът да се качи на гърба ми.

— Бързо! — извиках аз. — Бързо!

Веднага щом почувствах теглото му, хукнах с всички сили през вестибюла и входната врата и едва в средата на двора усетих, че Господарят Ли ме удря бясно по главата и раменете и крещи:

— Идиот! Веднага спри!

Подхлъзнах се и спрях, а той се изви върху гърба ми и изкривеният му, кокалест пръст профуча покрай ухото ми и посочи към къщата.

— Натам!

Едва тогава осъзнах, че е трябвало да бягам към виковете, а не от тях, но в края на краищата се оказа, че първоначалният ми страх, подтикнал ме да хукна навън, е бил за добро. Господарят Ли посочи към горния етаж. Зад една прозрачна завеса се виждаше силует на човек, който явно се бие с някого. Отбелязах си мислено мястото и се втурнах отново вътре и нагоре по стълбите.

Писъците надаваше майордомът, но не мисля, че си даваше сметка колко шум вдига. Стоеше като вкаменен пред една отворена врата на втория етаж, очите му бяха изцъклени от ужас, а устата му непрекъснато се отваряше и затваряше. Избутах го встрани. Господарят Ли се спусна от гърба ми и отчетливо чух острото изщракване на пружината в десния му ръкав, която измъкна ножа за мятане от канията и го изпрати в ръката му. Аз се хвърлих в стаята светкавично, приклекнах, паднах на пода и се претърколих, след това скочих на крака, готов да посрещна всякакво нападение. Такова не последва. Застанах като майордома — вкаменен, с глупаво зяпнала уста — и понеже зад себе си не долових никакво движение, реших, че и Господарят Ли се намира в същото положение. Гледката пред очите ми беше доста сложна за разбиране и затова не можеше да се възприеме веднага.

На преден план, тоест в средата на елегантната стая, стоеше човек със старомодна пелерина, чиято качулка покриваше главата му. С каменно чукче той удряше ритмично най-древния музикален инструмент — комплект звънтящи камъни. Беше застанал на един крак, защото имаше само толкова — един-единствен крак, излизащ от средата на тялото му. Пред него, в такт с музиката, танцуваше изящно облечен мандарин, но това беше танц на смъртта.

Одеждата му се вееше бясно във всички посоки, а той подскачаше и се носеше по пода, гърчеше се и се мяташе като обзет от маниакална енергия, вдигаше крака високо над главата си и ги забиваше в пода, сякаш искаше да го пробие. Погледът му беше напълно безумен. Мандаринът беше побъркан от болка и сигурно щеше да вие, ако можеше да си поеме дъх. Ужасих се, когато видях, че от покритите му с коприна бедра стърчат остри натрошени кости и че от коленете му се стича кръв. Беше танцувал докато и двата му крака се счупят и продължаваше да танцува, въпреки че и от устата му потече кръв. Разбрах, че вътрешностите му са станали на каша от друсането. Започна да подскача още по-високо и да удря по пода с крака още по силно, а монотонната музика не преставаше. Острите кости се показаха още повече, от устата му вече потече кървава ляна и най-накрая искрата на безумната агония изчезна от очите му.

Еднокракото същество продължи да удря по камъните, а трупът продължи да танцува. Мандаринът беше мъртъв. Бях толкова сигурен в това, колкото бях сигурен, че аз съм жив, но въпреки всичко продължаваше да се мята като парцалена кукла из стаята, с безжизнено подскачаща на раменете му глава, с отпуснати ръце и крака, чиито движения вече никой не направляваше и които се огъваха във всички посоки, включително и натам, накъдето не би трябвало. Кръвта от отворената уста пръскаше стаята с малки червени капчици.