Читаем Остров Тамбукту полностью

Смит не очакваше такова посрещане. Като всеки богат човек той беше живял досега с чувство за превъзходство над другите. Това чувство го правеше самоуверен и дори надменен в отношенията си с хората. Освен това прекалено голямата му вяра в силата на Англия го караше да мисли, че щом изговори думата англичанин, всеки ще падне пред него на колене. И затова ударите по гърба му дойдоха като гръм от ясно небе.

А какво да кажа за Арики? Той също не беше възхитен от японците; Оказа се, че те далеч не са такива, каквито му ги представяше Смит.

Войниците ни подкараха към залива. Тук и там по пътеката лежаха убити мъже, жени и деца, имаше ранени, които напразно протягаха към нас ръце за помощ. Наоколо бушуваха пожари.

Заливът беше оживен. Японците прекарваха сандъци с муниции и ги разтоварваха на брега. Те си служеха с тесните лодки на туземците, които не бяха много удобни за превозване на големи товари, но все пак вършеха добра работа.

Тук беше и капитан Стерн. Той толкова се зарадва, като ни видя, че едва не изтърва тежкия сандък, който носеше на гърба си. И той като мен изостанал от туземците и японците го заловили, преди да успее да избяга в джунглата.

— Възможно ли е, Стерн? — възкликна Смит и се спря в почуда. — Нима ви заставиха да мъкнете тия тежки сандъци.

— А да не мислите, че върша това по собствено желание? — отговори Стерн, като сложи внимателно сандъка на пясъка.

— Как може! — възмути се Смит.

— Може, може!

— Изненадан съм, Стерн…

— Аз пък никак не съм изненадан.

— Но вие казахте ли им, че сте капитан?

— Казах им.

— И въпреки това…

— Въпреки това — прекъсна го Стерн, — а може би тъкмо за това ме заставиха да мъкна тия тежки сандъци.

Войничето с белите гетри отиде някъде и след малко се върна при нас с един офицер. И той беше нисък като войничето, и неговите очи бяха черни и тесни, а жълтеникавото му широко лице бе покрито със ситни лунички. Той каза нещо на своя напевен език и посочи към лодките, натоварени със сандъци. Това беше достатъчно, за да разберем, че трябва да се хващаме за работа.

Сандъците наистина бяха много тежки. Смит пъшкаше под тях и ругаеше японците, но съвсем тихо, да не го чуе никой. Малкото войниче с белите гетри беше го убедило, че самураите не се шегуват. Те намериха работа дори и на стария Арики, който беше само кожа и кости. Като видя, че няма да може да носи сандъци, офицерът го накара да изхвърля водата от лодките.

Следобед от подводниците пристигна един офицер и ни каза на развален английски език, че техният капитан искал да говори с нас. И тъкмо навреме, защото ние наистина изнемогвахме под тежките сандъци и от горещото слънце. Седнахме в една лодка и двама моряци ни откараха на подводницата. Капитанът — нисък, набит здравеняк със загоряло жълтеникаво лице и с изпъкнали скули — ни чакаше на палубата, малко разкрачен, с ръце, кръстосани отзад.

— Протестирам, сър! — припряно заговори Смит, като се задъхваше от умора и горещина. — Вашите войници ме биха! Аз съм член на Камарата на общините, сър! Аз съм поданик на негово величество английския крал!

Капитанът мълчаливо го гледаше със студените си черни очи.

— Вашите войници са невъзпитани, сър! — продължи Смит още по-разпалено. — Те ме биха, а след това ме заставиха да пренасям на гръб сандъци с муниции. Това е унизително, сър! Аз протестирам!

Той млъкна и избърса потта от шията си. По лицето на капитана трепна нещо като усмивка, но очите му си останаха все тъй студени. Той извика подофицера, който беше наблизо, и му каза нещо на японски. Подофицерът кимна с глава на Смит и го поведе към вътрешните помещения на подводницата.

— А вие какъв сте? — обърна се към мене капитанът. — Надявам се, че не сте член на Камарата на общините?

— Не. сър. Аз съм българин.

— Българин? О кей! А вие? — обърна се той към Стерн.

— Аз съм англичанин — студено отвърна Стерн. — Морски капитан.

— На военен кораб?

— Не, на търговски. По-право бях капитан на яхтата на господина, когото току-що отведоха.

— Нима той имаше яхта?

— Да, той имаше яхта.

— Казаха ми, че сте претърпели корабокрушение?

— Да, сър. Яхтата се разби в ония там скали. — Стерн посочи скалите, между които се виждаше палубата на нашата разрушена яхта.

Подофицерът, който беше отвел плантатора, се върна. Капитанът му каза нещо на японски. Подофицерът му отдаде чест и направи знак на Стерн да го последва.

Като останахме сами, капитанът на подводницата отново ме попита:

— Значи, вие сте българин?

— Да, българин — потвърдих аз.

Той ме изслуша мълчаливо, с малко наклонена настрана глава, като човек, който недочува и се старае да долови всяка дума на събеседника си. След това отново ме отрупа с въпроси. Освен пушки имат ли и друго някакво оръжие туземците? Не? Ол райт!19 Има ли и други европейци на острова? Не? И никакви войски? А откъде имат пушки туземците? От яхтата? Добре, много добре! А колко жители има на острова? Къде са техните села? Дълбоко в джунглата? И нямат никакви пътища? А добре ли говоря езика на племето? Познавам ли главатаря? Дори много добре? О кей!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Недобрый час
Недобрый час

Что делает девочка в 11 лет? Учится, спорит с родителями, болтает с подружками о мальчишках… Мир 11-летней сироты Мошки Май немного иной. Она всеми способами пытается заработать средства на жизнь себе и своему питомцу, своенравному гусю Сарацину. Едва выбравшись из одной неприятности, Мошка и ее спутник, поэт и авантюрист Эпонимий Клент, узнают, что негодяи собираются похитить Лучезару, дочь мэра города Побор. Не раздумывая они отправляются в путешествие, чтобы выручить девушку и заодно поправить свое материальное положение… Только вот Побор — непростой город. За благополучным фасадом Дневного Побора скрывается мрачная жизнь обитателей ночного города. После захода солнца на улицы выезжает зловещая черная карета, а добрые жители дневного города трепещут от страха за закрытыми дверями своих домов.Мошка и Клент разрабатывают хитроумный план по спасению Лучезары. Но вот вопрос, хочет ли дочка мэра, чтобы ее спасали? И кто поможет Мошке, которая рискует навсегда остаться во мраке и больше не увидеть солнечного света? Тик-так, тик-так… Время идет, всего три дня есть у Мошки, чтобы выбраться из царства ночи.

Габриэль Гарсия Маркес , Фрэнсис Хардинг

Фантастика / Политический детектив / Фантастика для детей / Классическая проза / Фэнтези