Остров Тамбукту

— Още утре — отговорих аз. Лахо стана от нара, каза „тауо ала“ и си отиде. Габон взе няколко недогорели главни и накладе малък огън под нара. След това легна над самия огън, а аз се разположих на другия край на нара. През нощта Габон става няколко пъти да подклажда огъня. Изглежда, че му беше студено.

В планината, високо над морското равнище, нощите бяха по-хладни, отколкото на морския бряг. Но за мен, човек на севера, те бяха горещи. Аз бях свикнал с нашите студени, снежни зими и нощните „студове“ тук ми изглеждаха като хладка баня. При това аз бях облечен, а Габон беше гол. Но защо старият туземец не си отиде вкъщи? Защо остана да спи в моята колиба? Сигурно да ме пази, помислих си аз. Страхуваше се да не избягам при племето занго…

Сутринта Лахо дойде рано и ме извика. Слънцето току-що бе изгряло. Из гората се чуваше разногласната песен на птиците. Въздухът беше свеж, дишаше се леко. Лахо ме поведе по пътеката през гората. Отидохме в селото. Пред колибите горяха малки огньове. Жените белеха батати, печаха питки от тесто, умесено от плодовете на хлебните дървета, варяха в гърнета ямс. Лахо ме заведе до една колиба и извика:

— Сабо, каа ну!

На вратата се показа тъмнолика девойка с големи обици на ушите.

— Харесва ли ти? — попита ме Лахо. — Ако искаш, тя ще стане твоя сахе (жена). Говорих с нея, тя е съгласна.

— Моя сахе? — извиках аз изненадан. Погледнах девойката — тя се засмя и се скри в колибата.

— Искаш ли? — попита ме Лахо. Поклатих отрицателно глава:

— Не искам.

Той ме заведе при друга колиба и извика:

— Арена, каа ну!

На вратата се показа друга девойка — Арена. Тя се усмихна, белите й зъби блеснаха на слънцето. На шията й висяха два гердана, на ушите й се люшкаха черни обици от едрите зърна на някакъв плод. Тя беше се пременила като за сватба. Изглежда, че Лахо беше я предупредил.

— Харесва ли ти? — повтори въпроса си главатарят. Аз просто не знаех какво да отговоря. Около нас беше се събрала цяла тълпа мъже, жени, деца. Всички се усмихваха. А няколко жени почнаха да хвалят и Сабо, и Арена. Туземците наричаха сабо палмата ротанг, с назъбени и остри като трион листа, а арена на езика на племето значеше гръмотевица. Според жените и Сабо, и Арена били много работливи — ще сеят ур и уму — таро и ямс, — ще берат ая и пая — плодове от хлебно дърво и пъпеши, — ще ми готвят храната в гърнета и ще ми я поднасят в онам — голямо дървено блюдо. Ще ми плетат сури — рогозки от палмови листа, макар че това е мъжка работа… А аз ще стана син на племето и ще ходя на лов за диви свини — какво искам повече?

— Не ходи да търсиш белия човек — настояваше Лахо. — Остани при нас. Ще те оженим за най-хубавата мома. Ще ти направим голяма либата, хубава либата, като либата орованда. Ще ти дадем пет онама, пет сури, пет саронги. Какво искаш още? Не ходи да търсиш белия човек!

— На вум! На вум! — Не ходи! Не ходи! — обадиха се много гласове.

Всички настояваха да остана при тях. Но аз бях непреклонен. Тогава Лахо ми каза:

— Ако идеш при биляр занго, ти ще станеш наш враг.

— Наш враг, наш враг! — отново се чуха много гласове.

— Тогава племето занго ще стане по-силно от нас — призна Лахо. — Биляр занго ще ни победи и ще изгори нашите колиби, а ние ще избягаме в планината и ще ядем диви плодове…

Сега всичко ми стана ясно. Тия хора вярваха, че притежавам някаква свръхестествена сила. Аз съм човек от луната, това не е шега! Ако отида при вражеското племе, то ще стане по-силно от тях и ще ги победи. Ако остана при тях, те ще бъдат по-силни. Аз дори почнах да подозирам, че те мислят да ме използуват в борбата си срещу племето занго…

Дадох им тържествено обещание, че няма да отида при племето занго. Ако намеря белия човек, ще го доведа при тях, а ако не го намеря, ще се върна сам. Но Лахо, види се, не ми повярва и отново каза:

— На вум, остани при нас. Ще ти дадем и Сабо, и Арена.

— И двете ли? — засмях се аз.

— И двете. — Лахо кимна утвърдително с глава. — И аз имам две жени, ето ги — и той ми показа две от жените, които бяха близо до нас. Едната беше доста стара вече, а другата съвсем млада, с малко детенце на ръце.

— Андо не иска жена — твърдо отговорих аз. — Андо ще иде да търси белия човек. Анге бу!

Когато някой туземец каже „анге бу“ — аз казах, — това значи, че нищо не може да го разубеди, че той на всяка цена ще изпълни това, което е намислил, и всеки по-нататъшен разговор е безполезен. Всички млъкнаха. Лахо промълви огорчен:

— Добре, иди. Ние ще те изпратим.

III

Освен Лахо и Габон с мене тръгнаха още тридесетина туземци. Някои от тях бяха въоръжени с копия, други носеха дълги бамбукови „бутилки“ за морска вода. На туземците не беше известно добиването на морска сол и соляха храната си с морска вода. Но понеже морето беше далеч, а пътеката — много стръмна, те нямаха винаги морска вода и често ядяха безсолна храна. Петима от цветнокожите носеха по един кокосов орех, а други двама — по един пъпеш.