Остров Тамбукту

— Старият испански географ лъже — роптаеше той. — Тия хора никак не са гостоприемни. Никой досега не ни е поканил на гости, крият от нас жените и децата си, сякаш сме людоеди…

Той беше прав. Туземците не само нито веднъж не бяха ни поканили в селото, но и при нас в залива идваха почти със същата плахост и предпазливост, както и при първата ни среща. Но аз не се отчайвах. Напротив, след като племето бома ясно ми даде да разбера, че не ме смята вече за свой приятел, още по-упорито почнах да търся начин да докажа на новите си познати, че ние, пакегите, не сме техни врагове. Аз вярвах, че щом се убедят в нашите добри намерения, туземците ще изменят отношението си към нас и ще ни оставят да живеем на острова свободно.

И защо не? Аз всеки ден им раздавах подаръци — басмени панделки, герданчета, огледалца, цигари — според щедростта на плантатора и което беше много важно, лекувах ги от различни болести … Отначало туземците решително се отказваха от моите лекарства и гледаха с недоверие малките стъкълца с риванол и бурканчетата с мехлеми. Само Гахар се престраши и ми позволяваше да промивам и превързвам раната на ръката му — може би защото много го болеше, или пък защото беше стар и не се страхуваше вече от смъртта, не зная. Но щом раната на Гахар оздравя, той я показваше на всички и ме наричаше „лапао“ — победител на всички болести. За мене това беше най-добрата награда.

Веднъж Гахар ме попита дали мога да докарам „арамру“ — земетресение. Аз отрицателно поклатих глава.

— А можеш ли да докараш дъжд?

— Не мога — отвърнах аз.

— А можеш ли да прогониш рибите от морето?

— Не мога.

— А можеш ли да съживиш умрял човек?

Аз се засмях.

— Кажи, можеш ли? — настояваше Гахар. Не обичам лъжата дори когато тя е по-добра от истината, както казваше Мехмед ага. Аз не исках да лъжа тоя добър човек, още повече че такава лъжа лесно би се разкрила: ще умре някой и, току-виж, Гахар дошъл да ме вика да го съживявам. Обясних му, доколкото можах да сторя това на неговия език, че никой не може да съживи умрял човек, но когато някой се разболее, мога да го излекувам, ако болестта не е неизлечима…

— Имаш ли кобрай против кадити? — попита ме Гахар.

Кимнах утвърдително:

— Имам-

Гахар сигурно помисли, че не съм го разбрал, и почна да ми обяснява, че кадити значи змийска отрова, че на острова имало очиларки и доста хора умирали от тяхната опасна отрова. И пак ме попита дали наистина мога да спася от смърт човек, ухапан от очиларка.

— Мога, Гахар, мога. Не ми ли вярваш?

— Вярвам — кимна Гахар. — Пакеги никога не лъже…

От тоя ден аз винаги носех в чантата си капсули със серум против змийска отрова, които Смит беше купил в Александрия.

II

Веднъж Гахар ме намери в малкия залив и ми каза разтревожен:

— О, Андо! Уин уин! (Много лошо!)

— Какво има? — попитах го аз.

— Амбо гуна! (Амбо ще умре!)

— Кой е този Амбо?

— Син на тана Боамбо!

Аз не бях забравил името на вожда Боамбо — то ми напомни за нашето първо излизане на брега след корабокрушението. Тогава ние не знаехме, че се намираме на остров, където няма „бели господари“, и отидохме направо в селото на туземците. Боамбо беше същият оня едър мъж с остър поглед и властен вид, с пера на главата и с три пояса на кръста, който заповяда да ни затворят в колибата, а после, когато ни изкараха на поляната при огъня, Боамбо посочваше един от нас и туземците го хвърляха в океана. Оттогава не бях го виждал. Когато веднъж попитах Гахар защо тана Боамбо не дойде да му дам подарък, той отговори: „Тана Боамбо калиман биля.“ (Главатарят Боамбо е голям човек.)

Гахар отново почна да се вайка за сина на главатаря.

— Какво го боли? — попитах го аз.

— Кракът — отговори Гахар.

— А какво му е на крака?

— Костенурката го одраска, не помниш ли?

Аз помнех много добре смелия младеж, който пръв хвана костенурката за шията и я обърна по гръб. Но защо Гахар не ми каза тогава, че той е син на главатаря на племето? Защо криеше това и синът на главатаря и защо отказа да превържа раната му? Защо и другите туземци не ми казаха кой е този момък? Отговорът беше един: те не ми вярваха и се страхуваха от мене. За тях аз бях „пакеги гена“ — бял човек от луната, човек от друг свят, който има Странни огледала и пъстри гердани, украшения за глава от шарена басма и „кобрай“ в невиждани досега стъкла. Аз бях човек, който може да пали огън, без да търка сухи дървета, и кой знае още какви чудеса може да прави Все пак успях да убедя Гахар, че ако синът на тана Боамбо дойде при мене, ще му дам „нанай кобрай“ — най-хубавото лекарство — и за няколко дена той ще оздравее.

Гахар отиде в селото и само след десетина минути четирима туземци донесоха на ръце сина на главатаря.