Остров Тамбукту

Пред колибата беше поставен още един нар от бамбук. Такива нарове имаше пред всички колиби. На тях туземците се събираха на приказка, хранеха се, а понякога почиваха през деня. И тук, близо до нара, имаше огнище и два-три плоски камъка, на които човек можеше да счупи кокосов орех или нещо друго. Това беше всичко.

Над огнището в колибата нямаше комин. Пушекът, на кълба се извиваше под потона и излизаше през вратата или през пролуките на стените.

Дойдоха Амбо и Зинга и казаха на баща си, че някой го вика в селото. Боамбо си отиде, а ние с момъка и девойката се изкачихме на втория кат и излязохме на верандата, която заплашително се огъваше и скърцаше под краката ни. Но все пак тя беше доста здрава и можеше да удържи поне още трима души. Оттук през клоните на дърветата се виждаше заливът, част от потъналия в зеленина бряг и Скалата на ветровете, а на север се простираше безкрайният океан, който сега блестеше на слънцето величествен и спокоен. Над водата излитаха като стрели хвърчащи риби, описваха доста големи дъги и отново потъваха във водата. С тия прелитания те сигурно се спасяваха от акулите и другите хищни риби, които ги преследваха.

— Мараро! — каза Зинга, като гледаше краткия полет на хвърчащите риби6.

Но мен повече ме интересуваха хората, отколкото рибите.

Попитах Амбо и Зинга колко жители има цялото племе, но те не можеха да ми кажат. Поисках да узная колко жители има само тяхното село — но те и това не можаха да ми кажат, защото не знаеха да броят повече от десет. Тогава ги попитах в колко села живее племето занго. Амбо показа петте пръста на дясната си ръка и каза:

— Леон ба.

— А колко махали има вашето село? Амбо показа трите си пръста:

— Дар.

— А колко колиби има във всяка махала?

Амбо се замисли, после показа пръстите и на двете си ръце:

— Леон-до.

Значи, в трите махали на селото имаше около тридесет колиби. Ако във всяка колиба живееха средно по четирима или петима души, ще рече, че цялото село има от сто и двадесет до сто и петдесет жители, а петте села — от шестстотин до осемстотин. Отново попитах Амбо дали племето бома има повече жители от племето занго. И Амбо, и Зинга отрицателно поклатиха глави. Не, племето бома било малко. То било наполовина по-малобройно от племето занго.

— Защо племето занго и племето бома враждуват? — полюбопитствувах аз.

. — Бома уин уин — отвърна Амбо.

— Защо да е лошо? Какво ви е направило?

— Биляр бома прави уин кобрай — отговори Амбо. И той, и Зинга ми обясниха, че ако някой от племето занго остави някъде недоизядена храна или плод и ги намери някой от племето бома, той може да му направи „уин кобрай“ — магия, от която човекът от племето занго ще се разболее, а може и да умре. Помъчих се да ги убедя, че това не е вярно, че хората от племето бома са също тъй добри, както и хората от племето занго, но Амбо и Зинга клатеха глави и повтаряха това, което бяха чули от другите:

— Биляр бома уин уин.

— А Арики?

— Арики уин уин — тихо пошепна Зинга.

— А защо се съгласи да живея в тази колиба?

— О, ти спаси Боамбо от смърт — извика Зинга.

— Арики се страхува от тебе — каза Амбо.

— Защо?

— Защото си лапао. Защото имаш пушка, която прави гръмотевици. Защото можеш да запалиш водата и да изгориш морето.

— Да изгоря морето? — учудих се аз. Амбо кимна с глава:

— Да. Веднъж ти запали вода у дома…

— Кога съм запалил вода?

— Когато змията беше ухапала нашия набу. Тогава ти наля вода в една бяла черупка и я запали. Арики видя и много се уплаши.

Спомних си, че тогава запалих в една чинийка спирт, за да обгоря иглата на спринцовката. Арики и всички други помислили, че това е вода, и решили, че мога да запаля водата в океана…

Слязохме в колибата. Зинга се залови да чисти с мидена черупка таро и ямс, а ние с Амбо отидохме за вода. Аз напълних една тръстикова „бутилка“ със студена вода от малката рекичка, която протичаше наблизо, а Амбо напълни друга тръстика с вода от океана. Когато се върнахме в колибата, Зинга беше изчистила тарото и ямса и ги сложи в едно гърне. Амбо наля в гърнето сладка вода, наля малко и от солената и го постави на трите камъка над огъня, а Зинга наряза листа от батати и млади филизи от захарна тръстика, сложи ги в гърнето и го покри с черупка от кокосов орех.

Слънцето беше се спуснало над залива. Горещината почна да намалява. Из гората се чуваха гласовете на птичките, крещяха папагали. Дойде Гахар, донесе ми един едър кокосов орех и ми каза, че довечера отива да лови риба.

— Може ли да дойда и аз? — попитах. Гахар кимна с глава:

— Щом залезе слънцето, ела при лодките. Седнахме на нара. Гахар мълчаливо ме поглеждаше, сякаш искаше да ми каже нещо.

— Кажи, кажи — насърчих го аз. — Какво има?

Той ми каза, че в едно съседно село умряла някаква жена, и ме попита дали мога да я съживя. Веднъж бях му казал, че не мога да съживявам умрели хора, но, види се, той не беше повярвал.

— Андо може да събуди умрял човек, но не иска — упрекна ме той.