Остров Тамбукту

„Ние наскачахме — пише Пигафета — във водата до пояс и трябваше да изминем едно разстояние от два изстрела на лък, докато стигнем брега, а в това време нашите лодки не можеха да ни следват поради рифовете. На брега намерихме петстотин души туземци, разделени на три дружини, и те се втурнаха с ужасни крясъци срещу нас. Две от дружините ни нападнаха откъм двата фланга, третата — във фронт. Нашият капитан раздели моряците на две части. Нашите стрелци половин час гърмяха от лодките с мускети и амбрусти, но нищо не направиха, защото куршумите не можеха да пробиват дървените щитове на туземците от такова голямо разстояние и в най-добрите случаи само раняваха враговете в ръцете. Поради това капитанът даде високо заповед да не стрелят повече, но нашите не го чуха. А туземците, като видяха, че нашите изстрели причиняваха незначителни вреди или не им причиняваха нищо, не отстъпиха Те викаха все по-високо и по-високо и като подскачаха ту на една, ту на друга страна, за да избягнат нашите изстрели, приближаваха се към нас, прикрити зад щитовете си, мятаха срещу нас стрели и закалени в огън копия, хвърляха камъни и кал, тъй че ние едва успявахме да се запазим. Някои от тях дори хвърляха копия с железни острия върху нашия капитан.

За да изплаши туземците, капитанът изпрати няколко души от нашите да запалят колибите им. Но това ги вбеси още повече. Неколцина от тях се затекоха към пожара, който погълна около двадесет или тридесет колиби, и убиха там двама наши войници. Останалите се впуснаха срещу нас с още по-голяма ярост. Като разбраха, че телата ни са защитени от бронята, но краката ни не са покрити с броня, те започнаха да се целят главно в тях. Една отровна стрела прониза десния крак на капитана и той даде заповед да отстъпваме крачка по крачка назад. Но сега почти всички наши хора удариха на бяг един през друг, тъй че само седем-осем души от нас останаха с капитана, който беше куц от години и явно забавяше отстъплението. Сега ние от всички страни бяхме изложени на копията и камъните на неприятеля и не можехме вече да окажем никаква съпротива. Бомбардите, които бяха в лодките, нищо не можеха да ни помогнат, защото плитката вода ги държеше много далеч. Нашата цел беше да напуснем острова и ние отстъпвахме с бой крачка по крачка. Бяхме само на един изстрел от брега, но туземците упорито ни преследваха, като събираха копията, които бяха хвърлили по-рано срещу нас — така че те мятаха по пет-шест пъти едни и същи копия. Те бяха близо до нас, познаха капитана и почнаха яростно да се целят в него. Два пъти свалиха шлема от главата му. Но той като храбър рицар остана на поста си с неколцина от нас, без да отстъпва по-нататък, и ние се бихме повече от един час, докато стрелата на един туземец попадна в лицето на капитана. В гнева си Магелан веднага промуши с копието си гърдите на нападателя, но копието му остана в тялото на убития и когато капитанът се опита да извади меча си, можа да го изтегли само до половината, защото един удар с копие омаломощи дясната му ръка. Като видяха това, всички врагове се спуснаха върху него и един от тях му нанесе с копието си такава рана в левия крак, че той падна на земята. Мигновено се хвърлиха върху него всички туземци и го намушиха с копията си и другите оръжия, които имаха. Така те отнеха живота на нашето огледало, на нашата светлина, на нашата утеха, на нашия верен вожд.“

Така геройски и все пак безсмислено загива Магелан на Филипинските острови, преди да стигне крайната си цел — Молукските острови. Останалите испански капитани изпращат при Силапулапу посредник — да им предаде тялото на убития срещу примамливи за туземците звънчета и разноцветни кърпи, — но този горд главатар с нищо не може да бъде съблазнен или подкупен. Той заявява, че убитият е негов трофей и не му е за Продан. И никой не знае какво са направили с трупа му хората на Силапулапу: дали са го оставили за плячка на зверовете, или са го изяли под ударите на своите дървени барабани — историята никога няма да открие това.

IV

Какво е станало след убийството на Магелан, това е известно от дневника на Пигафета и от разказите на моряците, които се завърнали в Испания. За същото нещо разказваше и английският моряк Джон Джигерс, чийто дневник сега беше в ръцете ми заедно с дневника на Магелан. Нека проследим неговия разказ.

Главатарят на Себу, смиреният Хумабон, който бил покръстен от Магелан и приел „с радост“ да носи името на испанския крал (Магелан го кръстил Карл Хумабон), като видял, че белите хора не са тъй страшни и неуязвими, както той мислел, дигнал стрелците си на въстание и прогонил испанските моряци от острова, като убил двадесет и четири от тях заедно с капитаните Франциско Сераон и Дуарте Барбоса. Там загива и астрологът Андрес де Мартин. За него Джон Джигерс не без ирония отбелязва, че този път хороскопът го излъгал.