Отмъщението на Монца

— Само малцина дори успяват да различат правилния път от грешния. Аз със сигурност не можах. — Той се изправи на стремената, размаха шапката си и се развика като момче. Тълпата изрева одобрително. Сякаш беше човек, който си заслужава аплодисментите. А не Никомо Коска.

Шенкт си тананикаше толкова тихо, че никой не можеше да чуе, сякаш мелодията беше само в ума му.

— Ето я!

Напрегнатата тишина избухна в бурни аплодисменти. Хората подскачаха, махаха с ръце и викаха с истеричен ентусиазъм. Смееха се и плачеха, празнуваха, сякаш животът им щеше да се промени значително от това, че на Муркато й даваха откраднат трон.

Шенкт често беше виждал подобни неща в политиката. Както и да се е издигнал един нов лидер, има един кратък момент, през който той просто не може да направи нещо грешно. Златен период, през който хората са заслепени от собствените си мечти за нещо по-добро. Разбира се, нищо не трае вечно. С времето, при това със застрашителна скорост, образът на лидера се променя в крак с техните разочарования, провали и тегоби. Скоро управникът не върши нищо както трябва. Хората почват да искат нов, за да могат да се преродят. Отново.

Но засега се радваха на Муркато, толкова силно, че дори Шенкт, който бе виждал тази история много пъти, почти си позволи мъничко надежда. Може би това бе началото на велика епоха и след време той щеше да е горд, че е участвал. Та дори участието му да беше доста мрачно. Някои хора могат да поемат само по мрачни пътища.

— Орисии. — Шило беше извила презрително устни. — Виж я на какво прилича! На шибан позлатен свещник. Хубава премяна, за да скрие гнилото.

— Според мен изглежда добре. — Шенкт беше доволен да я види жива, на черен кон начело на процесията. Херцог Орсо може и да беше свършен. Хората му приветстваха нов лидер, а дворецът Фонтецармо беше под обсада. Това нямаше никакво значение. Шенкт щеше да изкара работата си до самия край, колкото и да е горчив. Някои истории свършват само с горчив край.

Муркато мина покрай тях, сериозна и строга, гледаше право напред. Шенкт понечи да разбута тълпата, да се усмихне и да протегне ръка. Но имаше твърде много зяпачи, твърде много стражи. Скоро щеше да дойде момент, в който да я поздрави, лице в лице.

Засега продължи да си тананика, докато конят й отминаваше.

Толкова много хора. Твърде много, за да ги преброи. Ако опиташе, започваше да се чувства странно. Внезапно мярна лицето на Витари в тълпата. До нея стоеше слаб мъж с къса светла коса и застинала усмивка. Дружелюбния се изправи на стремената, но някакво знаме му препречи погледа и моментът отмина. Хиляди други лица в заслепяваща плетеница. Реши да гледа процесията вместо тях.

Ако бяха в Убежището, а Муркато и Тръпката бяха затворници, щеше несъмнено да знае, по погледа на северняка, че иска да я убие. Но уви, това не беше Убежището и Дружелюбния не разбираше тукашните правила. Особено по отношение на жените, защото принципно му бяха чужди. Може би Тръпката я обичаше и този гневно гладен поглед го изразяваше. Дружелюбния знаеше, че те се шибаха във Визерин. Беше ги чул многократно. Но май напоследък тя се шибаше с Великия херцог на Осприя и Дружелюбния не разбираше как се вписва това в останалото. Ето това беше проблемът.

Дружелюбния така и не бе разбрал шибането, камо ли любовта. Когато се прибраха в Талинс, Саджаам го водеше понякога на курви и казваше, че това било награда. Беше грубо да я откаже, колкото и да не я желаеше. На първо място му беше трудно да задържи оная си работа твърда. Най-голяма наслада от тази тегава работа му носеше броенето на тласъците, докато приключи.

Опита да успокои опънатите си нерви, като брои ударите на копитата на коня. Най-добре беше да избягва притеснителните обърквания, да запази тревогите за себе си и да види как ще се развият нещата. В крайна сметка на него не му пукаше, дори Тръпката да я убиеше. Сигурно много хора искаха да я убият. Така се получава, като станеш твърде забележителен.

Тръпката не беше чудовище. Просто му беше писнало.

Писнало му беше да го правят на глупак. Писнало му беше добрите намерения да го таковат отзад. Писнало му беше да се притеснява за съвестта си. Писнало му беше да се притеснява от чуждите тревоги. И най-вече му беше писнало да го сърби лицето. Намръщи се и зачопли белезите с нокти. Монца беше права. Милостта и страхливостта бяха едно и също. Никой не раздаваше награди за добро поведение. Нито в Севера, нито тук, нито никъде. Животът беше гадно копеле и даваше само на тези, които сами си вземаха. Животът беше на страната на най-безскрупулните, най-кръвожадните, най-коварните и аплодисментите на тези глупаци го доказваха. Гледаше как Монца язди черния си кон в челото, а вятърът развява черната й коса. Тя беше права за всичко, повече или по-малко.

И той щеше да я убие, кажи-речи, само защото се шибаше с друг.