Отмъщението на Монца

Биеха се в кухните, като се стараеха всячески да си видят сметката. Тръпката не го бе планирал, но кръвта му кипеше. Дружелюбния беше на шибания му път и трябваше да го премахне, просто трябваше. Беше се превърнало във въпрос на гордост. Тръпката бе по-добре въоръжен, имаше по-голям обсег и щит. Но затворникът беше хлъзгав като змиорка и търпелив като зимата. Отстъпваше, избягваше ударите, не напираше и не показваше пролука. Имаше само сатър, но Тръпката знаеше, че с него е убил доста народ, и нямаше намерение да се присъединява към списъка.

Сблъскаха се отново. Дружелюбния се мушна под брадвата и замахна със сатъра, скъсявайки дистанцията. Тръпката пристъпи напред, отблъсна го с щита и нападна, избута го назад към някаква маса. Ухили се, но в същия миг забеляза, че масата е отрупана с ножове. Дружелюбния сграбчи един и изви ръка, за да го хвърли. Севернякът се прикри зад щита и усети как ножът се забива в дървото. Надникна над ръба и видя, че към него лети още един. Острието отскочи и мина покрай лицето му, одра му бузата. Дружелюбния посегна за нов нож.

Тръпката не смяташе да седи и да служи за мишена. Изръмжа и се хвърли напред, скрит зад щита. Дружелюбния отскочи назад и се претърколи през масата. Брадвата го пропусна, удари дървото и ножовете подскочиха във въздуха. Тръпката продължи да натиска, удряше с ръба на щита и размахваше диво брадвата. Строшени чинии, дрънчащи тигани, счупени бутилки и разхвърчали се трески. Някакъв съд с брашно се изсипа и изпълни въздуха със заслепяващ прах.

Тръпката оставяше в кухнята разрушения, с които би се гордял и Кървавия Девет, но затворникът отскачаше и приклякаше, ръгаше и сечеше с ножа и сатъра, винаги извън обхвата му. Единственото, което успя да спечели от проявата на гняв, когато приключиха грозния си танц през дългото помещение, бе кървяща резка на ръката и зачервено петно по лицето на Дружелюбния, където го бе ударил с щита.

Затворникът го очакваше в началото на стъпалата, водещи навън. Ножът и сатърът бяха отпуснати до краката му. Плоското му лице беше лъскаво от пот, охлузено от размяната на удари, плюс падането от балкона и търкалянето по стълбите. Но Тръпката така и не бе успял да го засегне сериозно. Работата не изглеждаше и наполовина свършена.

— Ела бе, шибаняк хлъзгав! — изсъска Тръпката. От размахването на брадвата ръката го болеше от рамото до пръстите. — Време е да свършвам с теб.

— Ти ела — отвърна Дружелюбния. — Аз ще свърша с теб.

Тръпката сви рамене, разтърси ръце, обърса кръвта от челото си с ръкав и изпука врата си. И нападна отново. Нямаше нужда от подкана.

Коска се намръщи на ножа си.

— Ако кажа, че исках да си обеля портокал, има ли шанс да ми повярваш?

Виктус се усмихна. Коска май не познаваше човек с по-лъжлива усмивка.

— Съмнявам се, че ще повярвам на каквото и да кажеш. Но не се притеснявай. Няма да говориш дълго.

— Защо хората със заредени арбалети винаги държат да злорадстват, вместо направо да стрелят?

— Злорадстването е забавно. — Виктус посегна за чашата си, без да откъсва самодоволните си очи от Коска. Блестящият връх на стрелата в арбалета въобще не помръдна дори докато я надигаше. Изпи я до капка. — Уф. Тая ракия горчи бе!

— По-сладка е от ситуацията ми — измърмори Коска. — Предполагам, че сега ти ще вземеш генералския стол, нали? — Жалко. Тъкмо беше взел да свиква отново с него.

— Че защо да правя подобна глупост? — изсумтя Виктус. — Тоя стол не е донесъл нищо добро на задниците в него, нали? Сазине, ти, двамата Муркато, Верния Карпи и пак ти. Всички са мъртви, или почти, а през цялото време аз ставам по-богат, отколкото заслужава долно копеле като мен. — Намръщи се и се хвана за корема. — Не, ще намеря някой идиот да го заеме и да ме направи още по-богат. — Отново се намръщи. — Проклето пиене. Уф! — Залитна на стола и се хвана за ръба на масата. На челото му пулсираше издута вена. — Какво ми направи, мръснико? — Арбалетът се люшна настрани.

Коска се хвърли напред. Спусъкът изщрака, тетивата избръмча, но стрелата издрънча в мазилката отляво. Коска се претърколи до масата с триумфално възклицание и вдигна ножа.

— Ха-ха!

Арбалетът го фрасна по челото, точно над окото.

— Ух!

Две ръце го сграбчиха за гърлото. Пръстите, обсипани с тежки пръстени. Моравото лице на Виктус се надвеси над неговото, от озъбената му уста хвърчеше слюнка.

Коска се подхлъзна, стаята се преобърна и той удари глава в масата. Всичко потъна в мрак.

Битката под купола бе приключила. Сражаващите се бяха направили красивата ротонда на Орсо на нищо. Шарените мозайки на пода и стъпалата бяха покрити с трупове, изтървани оръжия и тъмна кръв.

Наемниците бяха спечелили, ако това, че бяха останали само десетина, можеше да се нарече победа.

— Помощ! — пищеше един от падналите. — Помогнете ми!

Но другарите му си бяха наумили нещо друго.