Отмъщението на Монца

— Дръзко е да ми се опълчваш. Много дръзко. — Посегна и прокара пръст по ръката й. — Малко жени са толкова дръзки. — Застана още по-близко и пусна ръка към цепката на полата й, нагоре по бедрото, стисна я за задника. — Имам чувството, че те познавам.

Монца хвана ръба на маската с осакатената си ръка.

— Познаваш ме? — Плъзна другата си ръка към гърба и напипа дръжката на единия нож. — Разбира се, че ме познаваш.

Махна маската си. Усмивката на Арио застина, и очите му пробягаха по лицето й. След това се оцъклиха.

— Стра…

— Сто монети на следващото хвърляне! — извика Полумесеца и вдигна високо заровете. Помещението се смълча, защото всички се обърнаха да го гледат.

— Сто монети. — Това не означаваше нищо за Дружелюбния. Той не играеше със собствени пари, а и го интересуваха само по отношение на броенето. Загубите и печалбите бяха без значение.

Полумесеца разклати заровете в юмрука си.

— Хайде, скапани лайна! — Хвърли ги и те заподскачаха по масата.

— Пет и шест.

— Ха! — Приятелите му се зарадваха и започнаха да го поздравяват, все едно бе постигнал голямо нещо, като бе хвърлил едни числа вместо други.

Онзи с маската на кораб вдигна ръце нагоре.

— А така!

Другият, с маската на лисица, направи неприличен жест.

Свещите бяха станали неприятно блестящи. Твърде блестящи, за да ги преброи. Стаята беше гореща и претъпкана. Ризата бе залепнала за гърба му. Дружелюбния посегна за заровете и ги хвърли нежно. Около масата се чуха възклицания.

— Пет и шест. Банката печели. — Хората често забравяха, че е нормално да се падне равен резултат. Така че не беше съвсем изненадан, когато Полумесеца загуби усещането си за реалност.

— Мошеник!

Дружелюбния се намръщи. В Убежището щеше да го намушка, ако му говореше така. Трябваше да го направи, та другите да го оставят на мира. Щеше да го намушка, и то не веднъж. Само че сега не бяха в Убежището, а навън. Контрол. Той само сви рамене.

— Пет и шест. Заровете не лъжат.

Започна да прибира чиповете, но Полумесеца го хвана за ръката, наведе се напред и го мушна с пръст в гърдите.

— Мисля, че заровете ти са фалшиви.

Дружелюбния усети как гърлото му се стяга болезнено и затаи дъх. Усещаше всяка капка пот по челото, гърба и косата си. В него започна да се надига спокоен, студен и непоносим гняв.

— Какви са заровете ми? — едва успя да прошепне.

Ръчкане, ръчкане, ръчкане.

— Фалшиви.

— Какви? — Сатърът на Дружелюбния разцепи маската и черепа под нея. Ножът му наръга мъжа с маската на кораб право в отворената уста и върхът излезе през тила. Дружелюбния продължи да го мушка и мушка, докато дръжката не стана хлъзгава от кръвта. Някаква жена запищя.

Затворникът осъзнаваше, че всички в помещението го гледат втрещено. Три по четири по четири човека, или някъде там. Преобърна масата, разпиляха се чаши, чипове и монети. Мъжът с маска на лисица го гледаше ужасено, бледата му буза беше оцапана с парчета тъмен мозък.

Дружелюбния се наведе към него и изкрещя:

— Извини се! Извини се на шибаните ми зарове!

— Стра…

Викът на Арио се превърна в пъшкане. Той погледна надолу и тя го последва. Ножът се бе забил в слабините му, точно между бедрото и свилия се член, чак до дръжката. Кръвта се процеждаше по юмрука й. Арио изпищя, но другият нож на Монца се заби под ухото му и излезе от другата страна на гърлото.

Арио остана така, с изцъклени очи и една ръка на голото й рамо. Другата пропълзя към дръжката на ножа. Гъстата черна кръв се стичаше по пръстите й, надолу по гърдите и краката му, оставяше червени следи по бледото тяло. Устата му се отвори, но вместо писък се чу хриптенето на въздуха покрай влажната стомана в гърлото. Той залитна назад. Монца наблюдаваше с удивление светещите следи, които оставяше бледото му лице.

— Трима мъртви — прошепна тя. — Остават четирима.

Арио залитна, главата му строши цветното стъкло, тялото му изби целия прозорец. Преобърна се и изчезна в нощта.

Бухалката се спусна в удар, който можеше да строши черепа на Тръпката като яйце. Но Сивокосия беше уморен и тромав и това го остави открит. Тръпката се наведе, изръмжа и завъртя тежкия меч. Острието се вряза звучно в синята предмишница на гиганта, отсече я чисто и се заби дълбоко в корема. От чукана плисна кръв и опръска лицата на зяпачите. Ръката с бухалката падна на земята. Някой изписка. Друг се засмя.

— Как го направиха?

Сивокосия закрещя, все едно го е заклещила врата:

— Мамка му! Боли! Ааа! Боли…

Посегна с цялата си ръка към корема, от който започваха да се изсипват черни вътрешности. Залитна напред, падна на едно коляно и продължи да крещи. Докато мечът на Тръпката не удари маската му с дрънчене и не прекъсна крясъците му. Гигантът падна по гръб, ботушите му се вдигнаха във въздуха, после тупнаха на земята.

Това беше краят на вечерните забавления.

Оркестърът доизкара няколко нестройни тона и музиката замря. От игралната зала долитаха крясъци, но на двора цареше тишина. Тръпката погледна трупа на Сивокосия. От разцепената маска течеше кръв. Гневът беше изчезнал внезапно, оставяйки го с боляща ръка, мокра от пот коса и нарастващ ужас.

— Защо все ми се случват подобни неща?