Отмъщението на стоманения плъх

— Колко мило! — разсмя се тя, и не се шегуваше. Тази неотразима усмивка, това намръщено носле. Жадувах да го захапя или поне да я целуна, но се задоволих с дружеско потупване по рамото, тъй като й беше нужно пълно внимание за управление на колата. Пъхнах в устата си дъвка, за да махна червения емайл и започнах да свалям маскировката.

Докато променях външността си, същото направи и колата. Анжела зави в странична пресечка, а след това откри и тръгна по още по-тиха уличка. Никой не се виждаше. Охо, оказва се, че техниката може да прави някои интересни неща. Номерата се плъзнаха надолу, откривайки други цифри, но този трик беше прекалено прост, за да подлежи на обсъждане. Анжела вдигна страничните стъкла, когато отпред запръскаха струите на прекрасен катализатор. Където и да попаднеха, синята боя ставаше ярко червена, с изключение на покрива на колата, който стана прозрачен, така че след няколко секунди се намирахме под капак, откриващ заобикалящия ни свят. Голямо количество от това, което на пръв поглед изглеждаше хромирана стомана, се разтвори, променяйки външния вид и дори марката на автомобила. Щом този процес завърши, Анжела обърна и спокойно тръгна обратно, в посоката, от която пристигахме. Оранжевата й перука беше заключена заедно с моята маскировка и аз поддържах волана, докато тя слагаше внушителни слънчеви очила.

— Сега накъде? — попита тя, когато хайка пищящи полицейски коли прелетяха в противоположната посока.

— Мислех за крайбрежието: вятър, слънце, пясък и други подобни — здравословно и укрепващо.

— Малко повече от укрепващо, ако не възразяваш срещу думите ми — тя се потупа по кръглия изпъкнал корем с повече от удовлетворена усмивка. — Вече е на шест месеца, кара седмия толкова спортно, че ми напомня.

Тя ми хвърли намръщен поглед, а след това пак насочи вниманието си към пътя.

— Обеща ми да ме направиш честна жена, така че можем да наречем това меден месец.

— Любов моя, аз… — казах аз, и с цялата искреност, на която бях способен, стиснах ръката й. — При първия удобен случай. Не искам да правя от теб честна жена — това би било физически невъзможно, тъй като в основата си твоят разум е толкова на крадец, колкото и моят — но, разбира се, ще се оженя за теб и ще сложа скъп…

— Откраднат!

— …пръстен на това изящно пръстче. Обещавам. Но в секундата, в която се опитаме да регистрираме брака си, данните ни ще изкормят компютъра и играта ще започне, а на малката ни отпуска ще бъде сложен край.

— А ти ще ходиш по свирката ми цял живот, затова мисля, че е по-добре да те хвана сега, преди да стана прекалено закръглена, за да те гоня. Ще отидем в твоя курорт и ще се насладим на един последен ден безумна любов. А утре, веднага след закуската, ще се оженим. Обещаваш ли?

— Имам само един въпрос.

— Обещаваш ли, Хлъзгави Джим? Познавам те.

— Давам ти дума, с изключение на това.

Тя рязко спря и аз се намерих право срещу дулото на моя собствен безоткатен 0.75 калибров. То изглеждаше много голямо. Палецът й побеля на спусъка.

— Обещай ми, сладкодумен, хлъзгав, хитър, крадлив аферист, иначе ще ти продупча мозъка!

— Скъпа, ти все пак ме обичаш!

— Разбира се, че те обичам. Но щом не мога да те получа целия за себе си, ще те имам мъртъв. Говори!

— Ще се оженим сутринта.

— Някои мъже толкова трудно подлежат на убеждаване — прошепна тя, хвърляйки пистолета в джоба ми, а себе си в обятията ми.

След това ме целуна с такава сладостна интензивност, че едва ли не с нетърпение очаквах утрото.

Глава 2

— Къде отиваш, Хлъзгави Джим? — осведоми се Анжела, подавайки се от прозореца на стаята ни. Спрях, когато вече бях стигнал до вратата.

— Просто да се изкъпя в морето, любов моя — извиках аз и отворих вратата. Пистолетът калибър 0.75 изтрещя и отломки от врата се разлетяха покрай мен.

— Разтвори си халата — без злоба каза тя, като през това време духна дима от дулото на пистолета.

Покорявайки се на съдбата, вдигнах рамене и разтворих плажния халат. Краката ми бяха голи, но аз, разбира се, бях напълно облечен, с навити панталони и обувки, завързани за колана. Тя разбиращо кимна.

— Можеш да се върнеш горе. Никъде няма да ходиш.

— Разбира се, че не отивам! — (горещо негодувание). — Не съм такъв човек. Просто исках да се помотая по сергиите, и…

— Горе!

Тръгнах. Няма такива фурии в ада, с които да сравня моята Анжела, за да я опиша. Лекарите от Специалния Корпус премахнаха от съзнанието й човекоубийствените й наклонности, развързаха обърканите възли на подсъзнанието й и я подготвиха за по-щастливо съществуване, отколкото позволяваха обстоятелствата преди. Но когато работата стигаше до решителни моменти, тя все още си беше предишната Ейнджълин. Въздъхнах и вдигайки тежките си като олово крака, се качих по стълбата. Почувствах се още по-невъзможен изверг, когато видях, че тя плаче.

— Джим, ти не ме обичаш! — класически гамбит от времето на първата жена в райската градина, но все още е невъзможно да му се намери достоен отговор.