Отмъщението на стоманения плъх

— Стигаш все по-близо до необходимата идея, но все пак не биеш в центъра. Не можем да очакваме много от съпротивителните движения на тези планети, ако примерът на Бурада изобщо показва нещо. Ти чу какво каза Бейз — боевете затихват заради терора. Ако убиеш един от тях, те унищожават двайсет бурадци. След много поколения мир този народ психологически не е готов да води партизанска война. Дори се съмнявам дали клизантците биха реагирали толкова злобно, ако не ги принуждаваха сивите хора, организиращи всичко и разпореждащи се с всичко. Войниците просто изпълняват заповеди, а изпълнението на заповеди винаги е било силата на клизантците. Никога няма да спрем тези хора, опитвайки се да разпалим зад гърба им дребни бунтове. Но си права за причиняването на грижи и проблеми на различните планети… Цялата клизантска икономика и култура е построена на непрекъсната война. Това прилича на някаква безумна форма на живот, която трябва да продължава и да се развива, или да умре. Самият Клизант не може да построи и снабдява флотата си, без да се опира на завоюваните планети. Тези планети се намират под абсолютния контрол на Клизант, така че те приемат поръчки и предават продукцията, и нашествието продължава нататък и никой не може да спре това настъпление.

— Бих искала клизантските завоевания да са от тази безумна форма на живот, за която говориш. Някакви зелени уродливи листари. Бихме могли да ги изтръгнем от корен, да откъснем филизите… — тя разчупи на две мека кифла, за да ми демонстрира какво имаше предвид, а след това я захапа.

Когато отново започна да говори, разбрах, че трябва да помисля.

— Стоп! — заповядах аз. — Не казвай нищо. Мисля. Виждам нещо, то е почти тук.

После започнах да се разхождам по стаята, събирайки две и две, като получавах четири, прибавях четири и получавах осем, решавайки изкусно сложните проблеми на математиката и логиката. Стана ясно. Всичко бе ясно, Всички части застанаха на местата си, а аз се строполих в креслото и хванах чашата.

— Аз съм гений! — заявих скромно.

— Знам. Именно затова и се омъжих за теб. Физически не си много привлекателен.

— Скоро ще се извиняваш за това, жено, а сега да пием за плана ми и за победата.

Чукнахме се и пихме.

— Какъв план?

— Засега още не мога да ти кажа, с изключение на факта, че ще ми се присмиваш, той още не е детайлизиран. Но ще се разработва. Как мислиш, сивите хора обявили ли са за похищението на Край?

— Съмнявам се. От подслушваната командна мрежа не чухме нищо. И съм сигурна, че това не е новината, за която биха искали да уведомят редовите клизантци.

— Така си и мислех. Добави към това и егоцентричното им отношение един към друг. Възнамерявам да заложа на факта, че нямаше широкомащабно съобщение за Край.

— Как?

— Доставяйки грим и оборудване за пластична операция. Възнамерявам да попадна във военната база в облика на Край. Трябва да направя още няколко важни неща там.

Тя започна да протестира, но вдигнах пръсти и замълча. Точно така, както и когато тя тръгна към Октагона. Нямаше какво да каже, и го знаеше.

Отиде за необходимото оборудване.

Глава 20

Трябваше ми клизантски паспорт и си го намерих по най-простия от всички възможни начини — от врага. Тъй като не бях удовлетворен от извършената гримьорска работа, реших да започна операцията на тъмно, когато смътното осветление щеше да помогне на измамата.

Облечен в униформата на Край и носейки собственото си куфарче, тръгнах с Гамал към Октагона. Гамал беше член на спомагателните полицейски сили, тоест мъж, тъй като по-голямата част от въоръжените сили бяха жени. Бих предпочел едно от момичетата — те изглеждаха по-уверени в себе си, но на планетата се намираха клизантски войски, състоящи се само от мъже. Групичката клизантски жени оставаха извън полезрението.

Гамал изглеждаше малко нервен и не ми хареса как блещеше очи, но се налагаше да се задоволя и с това.

— Разбра ли ролята си? — попитах го аз, бутайки го в сянката на парадния вход.

— Да, сър, естествено, разбрах.

Не му ли тракаха зъбите? Трудно е да кажа. За всеки случай извадих шишенцето, което доктор Мутфак ми даде за употреба в случай на крайна необходимост.

— Вземи две хапчета, сдъвчи ги и ги глътни. Това са хапчета за щастие, трябва да повдигнат бойния ти дух, без да танцуваш по улицата.

— Аз не…

— Сега да! Взимай.

Той ги взе и аз се промъкнах към Октагона, като се държах в сянката и внимателно поглеждах иззад ъгъла, преди да започна играта си. Дори в толкова късен час в сградата влизаха и излизаха коли. Но това нямаше да ми помогне.

Накрая се приближи малка кола, остави двама офицера, а след това тръгна към мен. Всички системи работеха нормално. Излязох на улицата пред нея и махнах с ръка, тя изскърца със спирачки, спря, като почти ме закачи с предния си бампер. Шофьорът изглеждаше уплашен и се постарах да го задържа в това състояние.

— Винаги ли карате така?

— Не, сър, но…

— Запазете извиненията си, те не ме интересуват. — Качих се в колата и седнах до него, докато той продължаваше да стои с отворена уста. — Тръгвайте, ще ви кажа къде да завиете.