Пактът „Касандра“

Хауъл проведе кратък разговор по телефона, даде бакшиш на портиера и се изгуби в нощта. Луната светеше високо в небето и къпеше в блясък затворените дюкяни на пазара Викура. Хауъл прекоси пустия площад в посока към Пиаца Белини, после тръгна по Виа Виторио Емануеле, главната артерия на града. На Корсо Калатофини зави надясно. Сега от крайната му цел го деляха само стотина ярда.

Над Виа Пиндемонте се извисява Конвенто деи Капучини — катакомбите на монасите капуцини. Манастирът е поразителен паметник на средновековната архитектура, но най-интересната му част лежи под земята. В катакомбите, които го ограждат, са погребани около осем хиляди тела както на миряни, така и на религиозни лица. Съхранени чрез различни химически процедури, те са положени в ниши по цялото протежение на коридорите и са облечени в дрехите, които още приживе сами са приготвили за смъртта си. Онези тела, които не бяха подредени в редица покрай студените влажни варовикови стени, почиват в стъклени ковчези, наредени един върху друг от пода до тавана.

Макар че през деня са отворени за туристи, катакомбите от векове са любимо място за укриване на контрабандистите. Те имат десетки входове и изходи и Питър Хауъл, който грижливо бе изучил разположението на катакомбите, ги познаваше всичките.

Когато наближи портите, разположени срещу подобния на парк главен вход на манастира, той дочу приглушено изсвирване. Престори се, че не забелязва как Грималди се измъква от сенките, чак докато контрабандистът не доближи на няколко крачки. На лунната светлина в черните очи на Грималди танцуваха отблясъци.

— Какво откри? — запита Хауъл.

— Нещо, за което си струва човек да стане посред нощ от леглото — отговори контрабандистът. — Името на човека, наел братя Рока. Уплашен е. Мисли, че той е следващият. Иска пари, за да напусне острова и да се скрие на континента.

Хауъл кимна.

— Парите не са проблем. Къде е той?

Грималди направи знак на англичанина да го последва. Заобиколиха оградата от ковано желязо, като се придвижваха в сенките на високите манастирски стени. Контрабандистът забави крачка и приклекна пред малка врата, изрязана в оградата. Пръстите му сръчно заработиха по ключалката, когато Хауъл забеляза, че има нещо нередно.

Вратата вече беше отключена.

Хауъл запристъпя безшумно, като привидение. Веднага щом Грималди бутна вратата, той стовари юмрук върху главата му. Ударът имаше за цел да го зашемети, не да го убие. Грималди изпусна дълбока въздишка и падна в безсъзнание.

Хауъл не спря. Шмугна се през вратата и тръгна покрай живия плет, който оформяше коридор към входа на катакомбите. Не забеляза нищо, което означаваше, че…

Капанът е заложен извън оградата, а не вътре!

В мига, в който се обърна, Хауъл чу как пантите на вратата изскърцаха. Две сенки се спуснаха към него. Луната освети лицата им за част от секундата и той позна войниците от таверната.

За миг ножът се озова в ръката му. Не помръдна от мястото си до последната възможна секунда, след това се завъртя като матадор и остави първия войник да профучи покрай него. Замахна с ножа нагоре и по диагонал. Острието разряза тялото на мъжа.

Хауъл не изчака да види как убиецът пада. Симулира движение надясно, но тръгна в противоположната посока, това обаче не заблуди втория войник. Той чу тихо изпукване, като от заглушен автоматичен изстрел. Горещата струя въздух пред куршума почти докосна слепоочието му. Хауъл се хвърли на земята, ритна и заби тока си в капачката на убиеца.

Бързо изтръгна пистолета му, но преди да успее да го насочи към войника, видя как Грималди се изправя на крака. Куршумът, предназначен за непознатия, мина през гръкляна на контрабандиста и го повали на земята. Вторият войник побягна, Хауъл затъкна пистолета на колана си, изтича към Грималди и с влачене го вкара през вратата към входа на катакомбите. Както беше очаквал, тази врата също се оказа отключена.

Няколко минути по-късно Хауъл се озова дълбоко в лабиринта от тунели на манастира. Светлината от лампата, която намери, му позволи да огледа мястото, където щеше да прекара нощта. Грималди лежеше до широк кладенец с бетонни стени и разбит катинар на капака. Раненият войник седеше подпрян на метър и половина високия бетонен пръстен. Якето му отпред беше изцапано с кръв.

— Име.

Войникът дишаше неравномерно, лицето му беше посивяло от загубата на кръв. Той бавно вдигна глава.

— Върви по дяволите!

— Претърсих джобовете ти — каза Хауъл. — Нямаш нито портфейл, нито документи за самоличност, нямаш дори етикети по дрехите. Само хората, които имат много тайни, стигат чак дотам. Ти какво криеш?

Войникът се изплю, но Хауъл беше бърз. Стана и избута капака на кладенеца. След това изправи пленника си на крака.

— Ти ли уби манастирските пазачи? — настоятелно попита той. — Как се отърва от тях — тук ли ги хвърли?

Сграбчи войника за врата и го надвеси над ръба на бетонния пръстен.

— И мен ли щеше да хвърлиш тук?

Войникът изкрещя, когато Хауъл го хвана за якето и го надвеси над зеещата черна дупка на кладенеца. От стоте метра дълбочина се разнесе мирис на застояла вода.