Пилотирани ракети

Аз, Михаил Иванков, зидар от село Илба в Украинската Съветска Социалистическа република, поздравявам Вас, Чарлс Ашлънд, търговец на петролни продукти от Тайтъсвил, Флорида, Съединени американски щати и Ви съчувствам. Стискам Ви ръката.

Първият истински космически човек беше синът ми, майор Степан Иванков. Вторият беше Вашият син, капитан Браян Ашлънд. Те ще бъдат забравени, само ако човечеството престане да гледа към небето. Те са като Луната и планетите, като Слънцето и звездите.

Аз не говоря английски. Изричам тези думи на руски от цялото си сърце, а моят оцелял син, Алексей, ги превежда на английски. Той учи английски и немски в училище. Повече му харесва английския. Обича вашия Джек Лондон, О’Хенри и Марк Твен. Алексей е на седемнайсет. Ще стане учен като брат си Степан.

Иска да Ви кажа, че ще се занимава с наука в името на мира, а не в името на войната. Освен това иска да Ви кажа, че не ненавижда паметта на сина Ви. Дава си сметка, че той е направил това, което направи, по заповед. Алексей говори много и иска да напише това писмо сам. Според него един мъж на четирийсет и девет години е вече много стар, а един старец, който не умее нищо, освен да реди камъни един върху друг, не е в състояние да каже, каквото трябва за младите мъже, които умират в космоса.

Ако желае, нека да напише свое писмо за смъртта на Степан и Вашия син. Това е моето писмо и ще помоля Аксиния, вдовицата на Степан, да ми го прочете, за да съм сигурен, че Алексей е предал точно това, което искам да кажа. Аксиния също знае английски много добре. Тя е детска лекарка. Красива е. Работи много, за да може поне понякога да забрави мъката си по Степан.

Ще Ви разкажа нещо смешно, господин Ашланд. Когато втората миниатюрна луна на СССР излетя с куче на борда, ние си шепнехме, че това всъщност не е куче, а Прохор Иванов, управител на мандра, арестуван два дни преди това. Това, разбира се, беше само шега, но тя ме накара да се замисля какво ужасно наказание би било да се изпрати там, горе човешко същество. Не преставах да мисля. Сънувах го нощем, сънувах, че наказват мен.

Бих попитал сина си, Степан, за живота в космоса, но той беше далече, на Каспийско море. Попитах по-малкия си син, Алексей, и той се разсмя на страховете ми от космоса. Обясни ми, че човек можел да се чувства доста комфортно там, горе. Каза ми още, че скоро в небето ще бъдат изпратени множество млади мъже. Първи щели да пътуват в миниатюрните лунички. След това щели да кацнат на самата Луна. След това щели да отидат и на други планети. Смя ми се, защото само един старец може да се безпокои за такива елементарни пътешествия.

Алексей ми каза, че единственото неудобство била липсата на гравитация. Това ми се стори сериозна липса. Както ми обясни синът ми, хората щели да пият вода от бебешки биберони, трябвало да свикнат с чувството, че непрекъснато падат и да се научат да контролират движенията си, тъй като гравитацията нямало да им предоставя обичайната опора. Това беше всичко. Алексей не смяташе, че подобни неща заслужават безпокойство. Очакваше скоро полет до Марс.

Олга, жена ми, също ми се присмя, защото съм бил твърде стар, за да разбера великата нова Космическа ера. „Две руски луни светят над главите ни — каза тя, — а моят съпруг е единственият човек на земята, който не вярва.“

Но аз продължих да сънувам лоши сънища за космоса, а сега разполагам с нужната информация, за да могат тези сънища да станат научен факт. Сънувах биберони и падане, падане, падане, сънувах странните движения на крайниците си. Може би сънищата ми са били свръхестествени. Може би нещо се опитваше да ме предупреди, че Степан съвсем скоро ще страда в космоса така, както аз страдах в сънищата си. Може би нещо се опитваше да ме предупреди, че Степан ще бъде убит в космоса.

Алексей изпитва голямо неудобство, че пиша такива неща в писмо, което ще изпратя до Съединените американски щати. Според него Вие ще си помислите, че съм суеверен селянин. Така да бъде. Мисля, че учените от бъдещето ще се смеят на учените от настоящето. Ще се смеят, защото учените от настоящето са смятали множество съществени неща за суеверия. Нещата, които сънувах за сина си, се сбъднаха. Степан преживя ужасни страдания там, горе. След четвъртия ден в космоса, понякога плачеше като бебе. Аз плачех като бебе в сънищата си.

Не съм страхливец и не обичам комфорта повече, отколкото обичам подобряването на живота. През войната преживях големи страдания и зная, че за да има голяма радост, трябва да има големи страдания. Но когато се замислех за страданията на човека в космоса, не можех да си представя каква радост би била спечелена с тях. Това беше много преди Степан да излети с миниатюрната си луничка.

Отидох в библиотеката и прочетох за луната и планетите, за да разбера дали наистина е желателно да се отиде на тях. Не попитах Алексей, защото знаех какво ще ми каже — че там ще преживеем добри времена. За себе си открих, че Луната и другите планети не са подходящо място за хората или за какъвто и да било друг живот. Те са или прекалено горещи, или прекалено студени, или прекалено отровни.

У дома не споменах нищо за откритието си, защото се боях да не ми се присмиват отново. Търпеливо чаках да ни посети Степан. Той не би се присмял на въпросите ми. Би ми отговорил научно. Занимаваше се с ракети от години. Знаеше всичко за космоса, което можеше да се знае.

Най-накрая Степан дойде да ни види, заедно с красивата си жена. Беше дребен човек, но силен и мъдър. Беше много уморен. Очите му бяха хлътнали. Вече е знаел, че ще лети в космоса. Най-напред беше малката луничка с радиовръзка, после онази с кучето. След това трябваше да са онези с маймуните. След това трябваше да лети Степан. Той бе работил денонощно, за да конструира космическия си дом. Нямаше право да ми разкаже. Нямаше право да разкаже дори на жена си.

Господин Ашлънд, Вие бихте харесали сина ми. Всички го харесваха. Беше миролюбив. Не стана майор, задето е голям войн. Стана майор, защото разбираше от ракети. Мислеше. Често казваше, че би искал да е зидар, като мен. Според него един зидар би имал нужното време и спокойствие, за да мисли над нещата. Не му казах, че един зидар мисли за малко други неща, освен за камъни и мазилка.

Зададох му въпросите си за космоса и той не ми се присмя. Отговори ми много сериозно. Имаше причина за това. Каза ми защо сам той е готов да страда в космоса.

Каза ми, че съм прав. Човек щял много да страда в космоса, а Луната и планетите не били добри места. Някъде можело да има и по-добри, но човешкият живот нямало да е достатъчен, за да се стигне до тях.

— Тогава каква е тази велика нова Космическа ера, Степан? — попитах го аз.

— Дълго време това ще е ера само на миниатюрни лунички — отговори той. — Съвсем скоро ще кацнем на луната, но няма да можем да останем там повече от няколко часа.

— Тогава защо трябва да се ходи в космоса, след като има толкова малка полза от това?

— Там могат да се видят и научат много неща — отговори той. — Хората ще могат да погледнат другите светове, без между тях да има пелена въздух. Хората ще могат да погледнат и собствения си свят, да наблюдават промените на времето на земята, да открият истинските й размери. — Това ме изненада. Мислех, че размерите на земята са добре известни. — Човекът в космоса ще може да научи много за чудните дъждове от материя и енергия в космоса.

Това ми каза Степан. И много поетични и научни радости там, горе.

Бях удовлетворен. Степан ме бе накарал да почувствам неговата собствена огромна радост при мисълта за цялата красота и истина в космоса. Най-накрая, господин Ашлънд, разбрах защо би си струвало страданията. Когато отново сънувах космоса, щях да сънувам, че гледам отвисоко нашето прекрасно зелено кълбо, да сънувам, че гледам нагоре към други светове и че ги виждам по-ясно, от когато и да било друг път.

Господин Ашлънд, Степан работи и умря не за Съветския съюз, а за красотата и истината в космоса. Той не обичаше да говори за използването на космоса за война. Алексей обичаше да говори за такива неща — за това, колко славно ще се шпионира от миниатюрните лунички, за това, че ракетите ще се насочват към целите си от тях, за това, че цялата земя ще се контролира от ракети, изстрелвани от самата Луна. Алексей очакваше от Степан да споделя възбудата му от подобни по детински агресивни мисли.

Степан се усмихваше, но това бе само, защото обичаше брат си. Не се усмихваше заради войната или за нещата, които човекът би могъл да направи на врага си от миниатюрна луничка или от самата Луна. „Може да се наложи да използваме науката, Алексей — каза му Степан, — но ако наистина стане такава война, вече нищо няма да има значение. Нашият свят ще стане най-неподходящ за живот от всички други в Слънчевата система.“

След това Алексей никога повече не е говорил добри неща за войната.

Онази нощ Степан и жена му си тръгнаха късно. Той обеща да дойдат пак скоро, но никога повече не го видяхме жив.

Когато дойде новината, че Съветският съюз е изстрелял в космоса миниатюрна луничка с човек на борда, аз не знаех, че това е Степан. Не смеех да подозирам това. Нямах търпение да видя сина си отново, да го попитам какво е казал човекът, преди да излети, как е бил облечен, с какви удобства е разполагал. Казаха ни, че в осем часа вечерта ще можем да чуем гласа на човека от космоса по радиото.

Слушахме. Чухме го как говори. Беше Степан.

Степан говореше като силен човек. Като щастлив човек. Като горд, почтен и умен. Смяхме се до сълзи, господин Ашлънд. Танцувахме. Нашият Степан беше най-важният човек сред живите. Беше се издигнал над всички, сега гледаше надолу и ни казваше как изглежда светът. Гледаше нагоре и ни казваше как изглеждат другите светове.

Пошегува се с малката си къщичка на небето. Каза, че представлявала цилиндър, дълъг десет метра, четири метра в диаметър. Бил много уютен. Каза още, че имало малки прозорчета и телевизионна камера, телескоп, радар и всякакви други прибори. Каква радост беше да живееш във време, когато всичко това може да се случи! Каква радост беше да си баща на човека, който е очите, ушите и сърцето на света в космоса.

Каза, че щял да остане там месец. Започнахме да броим дните. Всяка вечер слушахме записите на нещата, които Степан бе казал през деня. Не научихме нищо за кървенето от носа му, за прилошаванията, за плача му. Чувахме само спокойните, смели неща, които е казал. И тогава, на десетата нощ, вече нямаше записи на Степан. В осем часа пускаха само музика. Нямаше никакви новини за Степан и ние знаехме, че е мъртъв.

Едва сега, година по-късно, научихме как е умрял синът ни и къде е тялото му. Когато свикнах с ужаса на всичко това, господин Ашлънд, казах си: "Така да бъде, нека майор Степан Иванков и капитан Брайън Ашлънд ни упрекват всеки път, щом вдигнем очи към небето, защото сме създали свят без доверие. Дано тези двама мъже поставят началото на доверието между народите. Нека те да отбележат края на времето, когато науката изпраща добрите, честни млади мъже на смърт.

Изпращам Ви снимка на семейството си, направена при последното посещение на Степан при нас. Степан е излязъл много добре. Водата зад нас е Черно море.

Михаил Иванков.