Пир за врани

Уизи щеше да я скъса от бой, ако я хванеше да лъже, но в Къщата на Черното и Бялото беше друго. Когато помагаше в кухнята, Умма понякога я тупваше с черпака, ако й се изпречеше на пътя, но иначе никой не й вдигаше ръка. „Вдигат си ръцете само за да убиват“, помисли тя.

С готвачката се разбираше съвсем добре. Умма тикваше нож в ръката й, посочваше й лук и Аря почваше да кълца. Умма я бутваше към някоя купчина тесто и Аря почваше да меси, докато Умма не кажеше спри. (Спри беше първата дума на браавошки, която научи). Умма й подаваше риба и Аря почваше да чисти костите, да я реже на тънки резенчета и да я валя в орехчетата, които стриваше Умма. Солените води, обкръжаващи Браавос, гъмжали от всякакви видове риба, миди и раци, обясни милият човек. От юг в лагуната се вливаше мудна кафява река, лъкатушеща през широко пространство от тръстики, приливни езера и кални плитчини. В нея беше пълно с черни и бели миди, сърцевидни миди и мускусни миди, жаби и водни костенурки, кални раци и леопардови раци, и раци пълзуни, червена змиорка, черна змиорка и гола змиорка, миноги и стриди; цялото това изобилие често се появяваше на дървените маси, на които се хранеха слугите на Многоликия бог. Някои вечери Умма подправяше рибата с морска сол и лют пипер, или изпичаше змиорките със скълцан чесън. А понякога, много рядко, дори използваше шафран. „На Гореща баница щеше да му хареса тук“, мислеше Аря.

Вечерята беше любимото й време. От много отдавна Аря не си беше лягала всяка нощ с пълен корем. Някои вечери милият човек й разрешаваше да му задава въпроси. Веднъж го попита защо хората, идващи в храма, винаги изглеждат толкова мирни; у дома хората ги беше страх да умират. Помнеше как беше плакало пъпчивото скуайърче, когато тя го намушка в корема, и как се беше молил за милост сир Амори Лорч, когато Козела заповяда да го хвърлят в мечата яма. Помнеше селцето до Божие око и как селяните врещяха, пищяха и хленчеха всеки път, щом Веселяка почнеше да ги пита за злато.

— Смъртта не е най-лошото нещо — отвърна й милият човек. — Тя е Негов дар за нас, край на грижи и болка. В деня, в който се родим, Многоликият бог ни праща по един тъмен ангел, който да върви с нас през живота. Когато греховете и страданията ни станат непоносимо големи, ангелът ни хваща за ръката да ни отведе в нощните земи, където звездите греят още по-ярко. Онези, които идват да пият от черната чаша, търсят своите ангели. Ако ги е страх, свещите ги утешават. Когато миришеш горящите ни свещи, за какво те карат да мислиш, дете мое?

„За Зимен хребет — можеше да му отвърне. — Мирише ми на сняг и на дим, и на борови иглички. Мирише ми на смеха на Ходор и на Джон и Роб, които се бият в двора, и на Санса, която пее за някоя глупава красива дама. Мирише ми на крипти, в които са каменните крале, мирише ми на горещ, прясно опечен хляб, мирише ми на гората на боговете. На моята вълчица ми мирише, мирише ми на козината й, почти все едно, че все още е до мене“.

— На нищо не ми мирише — каза тя, за да види какво ще отвърне.

— Лъжеш — рече той. — Но можеш да си пазиш тайните, щом искаш, Аря от дома Старк. — Наричаше я така само когато беше недоволен от нея. — Знаеш, че можеш да напуснеш това място. Ти не си една от нас, все още не си. Можеш да си идеш у дома, когато си поискаш.

— Ти ми каза, че ако си тръгна, не мога да се върна.

— Точно така.

Думите му я натъжиха. „Сирио казваше същото — спомни си Аря. — Казваше го непрекъснато“. Сирио Форел я беше научил да плете с Игла и беше умрял заради нея.

— Не искам да напускам.

— Тогава остани… но запомни, Къщата на Черното и Бялото не е дом за сираци. Всички трябва да служат под този покрив. Валар дохерис, така казваме тук. Ако искаш, остани, но знай, че ще държим на подчинението ти. По всяко време и във всички неща. Ако не можеш да се подчиняваш, трябва да си идеш.

— Мога да се подчинявам.

— Ще видим.

Имаше и други задачи, освен да помага на Умма. Бършеше подовете на храма; носеше храната и наливаше по време на ядене; подреждаше купчините дрехи на мъртъвците, опразваше кесиите им и броеше купчините странни монети. Всяка сутрин тръгваше до милия човек, когато обикаляше храма да намери мъртвите. „Тих като сянка“, казваше си и си спомняше Сирио. Носеше фенер с железни капаци. При всяка ниша открехваше лекичко капака да погледне за трупове.

Никак не беше трудно да се намерят мъртвите. Те идваха в Къщата на Черното и Бялото, молеха се час, ден или година, пиеха от сладката тъмна вода от езерцето, а после се просваха на каменно ложе зад един или друг бог. Затваряха очи, заспиваха и повече не се събуждаха.

— Дарът на Многоликия бог има хиляди и хиляди форми — казваше й милият човек, — но тук той винаги е нежен.