Пир за врани

— Тя ще те научи — каза милият човек, щом бездомничето се появи на вратата й. — Като започне с езика на Браавос. Каква полза от теб, ако не можеш да говориш или разбираш? А ти ще я учиш на своя език. Двете ще се учите заедно, всяка от другата. Ще направиш ли това?

— Да.

И от този миг тя беше новачка в Къщата на Бялото и Черното. Прибраха й слугинското облекло и й дадоха да носи роба, роба от черно и бяло, мека като старото червено одеяло, което бе имала някога в Зимен хребет. Под нея носеше долни дрехи от тънък бял лен и черна долна риза, стигаща до под коленете.

Оттогава двете с бездомничето бяха все заедно, докосваха и посочваха неща, и всяка от двете се опитваше да научи другата на няколко думи от своя език. Прости думи отначало, чаша, свещ и обувка; после по-трудни; след това изречения. Някога Сирио Форел беше карал Аря да стои на един крак, докато не почне да трепери. След това я пращаше да гони котки. Беше танцувала водния танц по дървесни клони, с меч-пръчка в ръка. Всички онези неща бяха трудни, но това бе още по-трудно.

„Дори шиенето беше по-забавно от езиците“, каза си тя след една нощ, когато забрави половината думи, които си мислеше, че знае, а другата половина произнесе толкова зле, че бездомничето й се смя.

„Изреченията ми са криви като бодовете, които шиех“. Ако момичето не беше толкова малко и мършаво, щеше да го зашлеви. Но само прехапа устна. „Твърде съм глупава да се науча и твърде глупава да се откажа“.

Бездомничето учеше Общата реч много по-бързо. Един ден на вечеря се обърна към Аря и попита:

— Коя си ти?

— Никоя — отвърна Аря на браавошки.

— Лъжеш — каза бездомничето. — Трябва да лъжеш предобре. Аря се засмя.

— Предобре? Искаш да кажеш по-добре, глупачко.

— По-добре глупачко. Ще ти покажа.

На другия ден започнаха играта на лъженка, като си задаваха една на друга въпроси и се редуваха. Понякога отговаряха вярно, друг път лъжеха. Питащата трябваше да отгатне кое е вярно и кое — лъжа. Бездомничето май познаваше винаги. Аря трябваше да гадае. Повечето пъти бъркаше.

— На колко си години? — попита я веднъж бездомничето на Общата реч.

— Десет — каза Аря и вдигна десет пръста. Мислеше, че е още на десет, макар да й беше трудно да го знае със сигурност. Браавошите брояха дните различно, не като във Вестерос. Рожденият й ден можеше да е дошъл и отминал.

Бездомничето кимна. Аря също кимна и каза на най-добрия си браавошки:

— Колко години имаш ти!

Бездомничето показа десет пръста. После още десет, и още веднъж. После шест. Лицето й остана гладко като кротка вода. „Не може да е на трийсет и шест — помисли Аря. — Тя е малко момиче“.

— Лъжеш.

Бездомничето поклати глава и отново й показа десет и десет и десет и шест. Каза думите за трийсет и шест и накара Аря също да ги каже.

На другия ден тя сподели с милия човек какво твърдеше бездомничето.

— Не лъже — засмя се жрецът. — Тази, която ти наричаш бездомниче, е голяма жена, прекарала живота си в служба на Онзи с многото лица. Дала Му е всичко, което е била, всичко, което е могла да бъде, всичките животи, които е носела в себе си.

Аря прехапа устна.

— И аз ли ще съм като нея?

— Не. Освен ако не го пожелаеш. Отровите са я направили това, което изглежда.

„Отровите“. Тогава разбра. Всяка вечер след молитва бездомничето изливаше малък каменен съд във водите на черното езерце.

Бездомничето и милият човек не бяха единствените слуги на Многоликия бог. И други навестяваха от време на време Къщата на Бялото и Черното. Дебелака имаше зли черни очи, крив нос и широка уста, пълна с жълти зъби. Строго лице никога не се усмихваше; очите му бяха светли, устните — пълни и тъмни. Чаровния имаше брада с различен цвят всеки път, когато го видеше, но винаги беше безупречно чаровен. Тези тримата идваха най-често, но имаше и други: Кривогледия, Господарчето, Прегладнелия. Веднъж Дебелака и Кривогледия дойдоха заедно. Умма прати Аря да им сипе.

— Когато не сипваш, трябва да стоиш неподвижно, все едно че си изваяна от камък — каза й милият човек. — Можеш ли да го направиш?

— Да.

„Преди да се научиш да се движиш, трябва да се научиш на неподвижност“, беше я поучавал Сирио Форел преди много време в Кралски чертог и тя се беше научила. В Харънхъл беше служила като виночерпец на Рууз Болтън, а той можеше жив да те одере, ако му разлееш виното.

— Добре — каза милият човек. — Най-добре би било да си сляпа и глуха също така. Може да чуеш най-различни неща, но трябва да ги оставиш да влязат през едното ухо и да излязат през другото. Не слушай.

В онази нощ Аря чу много и много, но повечето беше на речта на Браавос и едва разбираше по една дума от десет. „Неподвижна като камък“, повтаряше си. Най-трудното беше да се пребори с прозявката. Преди да свърши нощта, умът й се беше зареял. Стоеше с гарафата вино в ръце и сънуваше, че е вълк, тича на воля през огрения от луната лес и голямата глутница вие по петите й.

— Всичките тези мъже жреци ли са? — попита тя на заранта милия човек. — Лицата им истинските ли са?

Ти какво мислиш, дете? Мислеше си, че не са.