Пир за врани

Пейн беше ръждясал като ризницата си и не толкова силен като Бриен, но посрещаше всяко посичане с меча си или изпречваше щита. Затанцуваха под лунния рог и затъпените мечове запяха стоманената си песен. Немият рицар остави Джайм дълго да води танца, но накрая започна да отвръща с удар на всеки удар. Щом превключи в атака, порази Джайм в бедрото, в рамото и в ръката под лакътя. На три пъти главата му изкънтя от ударите по шлема. Един замах отпра щита от дясната му ръка и едва не скъса каишките, придържащи златната му ръка към чукана. Когато снишиха мечовете, Джайм беше целият насинен, но виното се беше изпарило и умът му се беше прояснил.

— Пак ще танцуваме — обеща на сир Илин. — Утре, и вдругиден. Всеки ден ще танцуваме, докато не стана толкова добър с лявата ръка, колкото бях с дясната.

Сир Илин отвори уста и изграчи. „Това е смях“, помисли Джайм. Нещо се сви в стомаха му.

На заранта никой не се осмели да спомене за отоците му. Явно никой не беше чул музиката на мечовете им през нощта. Но когато отново се смъкнаха от конете за вечерния лагер, Лю Пайпър Малкия изрече въпроса, който рицарите и лордчетата не се осмелиха да изрекат. Джайм му се ухили:

— Пачаврите в дома Хейфорд са наистина похотливи. Любовни ухапвания са това, момче.

Вторият ярък и горещ ден бе последван от облачно време, после три дни валя. Вятър и дъжд — все едно. Колоната продължаваше напред, все на север по кралския път, и всяка нощ Джайм си намираше някое усамотено място да си спечели нови любовни ухапвания. Биха се в една конюшня пред погледа на еднооко муле и в мазето на хан, сред буретата вино и ейл. Биха се в почернялата коруба на изгоряла каменна плевня, на гористо островче в един плитък поток и на открито поле, докато дъждът тихо ромолеше по шлемовете и щитовете им.

Джайм си измисляше извинения за нощните си подвизи, но не беше толкова глупав да си въобразява, че му вярват. Адам Марбранд със сигурност се досещаше какво става, а някои от другите му капитани подозираха. Но никой не проговаряше за това пред него… а след като единственият свидетел нямаше език, нямаше защо да се бои, че някой ще разбере колко негоден е станал в боравенето с меча Кралеубиеца.

Скоро на всяка педя около тях започнаха да се виждат белезите от войната. Бурени, тръни и криви дръвчета бяха израснали до главите на конете сред полята, където трябваше да зрее есенно жито, кралският път опустя откъм хора и вълци властваха в унилия свят наоколо им от здрач до утро. Повечето зверове не смееха да ги доближат, но един от конните съгледвачи на Марбранд беше изтървал коня си и зверовете го бяха убили, като слязъл да се изпикае.

— Никой звяр не е толкова дързък — заяви вечно тъжният сир Бонифер Добрия. — Това са демони във вълчи кожи, пратени да ни накажат за греховете ни.

— Доста грешен трябва да е бил този кон — отвърна Джайм над останките на нещастното животно. Разпореди се останалото от трупа да го нарежат и осолят: месо можеше да им потрябва.

На едно място, наречено Свински рог, завариха стария рицар Роджър Шопара, упорито заседнал в яката си къща-крепост с шестима свои ратници, четирима стрелци с арбалети и двайсетина селяци. Сир Роджър беше едър и космат, както предполагаше прозвището му, и сир Кенос допусна, че трябва да е някой забравен Крейкхол, тъй като гербът им беше глиган с кафяви черти. Силния глиган май му повярва, защото цял час разпитва сир Роджър за потеклото му.

Джайм повече се интересуваше какво има да разкаже Шопара за вълците.

— Имахме неприятности с една банда от онез вълци с бялата звезда — каза старият рицар. — Въртяха се тъдява и душеха, милорд, но ги прогонихме, трима погребахме при ряпата. Преди тях имаше глутница проклети лъвове, да ме прощавате. Тоя, дето ги водеше, имаше мантикора на щита.

— Сир Амори Лорч — подхвърли Джайм. — Милорд баща ми му заповяда да опустоши Речните земи за наказание.

— А, ние не се бъркахме в това — заяви твърдо сир Роджър Шопара. — Аз съм верен на дома Хейфорд и лейди Ермесанда сгъва коленцето си пред Кралски чертог — или ще го сгъне, като порасне и проходи. Казах му го това, но тоя Лорч все едно не ме чу. Изби половината ми овци и три добри дойни кози, и се опита да ме опече в кулата ми. Стените ми обаче са здрав камък, осем стъпки дебели, тъй че като му угасна огънят, му омръзна и се махна. Вълците дойдоха после, четирикраките. Изядоха овцете, които мантикората ми остави. Останаха ми няколко добри кожи, ама кожата корем не пълни. Какво да правим, милорд?

— Сейте — отвърна Джайм. — Сейте и се молете за още една жътва. — Не беше много обнадеждаващ отговор, но по-добър нямаше.

На другия ден колоната прехвърли потока, служещ за граница между васалните земи на Кралски чертог и владенията на Речен пад. Майстер Гълиан огледа една карта и заяви, че тези хълмове са на братята Воуд, двама оземлени рицари, заклети на Харънхъл… но техните твърдини бяха от пръст и дърво и от тях бяха останали само почернели греди.