Пир за врани

На лицето й изби червенина. Само една дума на Мерин Трант и сивобрадият гърбушко щеше да срещне боговете си по-скоро, отколкото би му харесало. „Не тук обаче. Не сега“.

— Изчакайте ме — каза тя сдържано на Кралската гвардия и сама се заизкачва по стъпалата. Двамата копиеносци отместиха копията. Други двама натиснаха крилата и те се разтвориха с тежко скърцане.

В Залата на Светилниците Церсей завари двадесетина септони, паднали на колене, но не в молитва — търкаха пода със сапунена вода. Груботъканите им роби и сандали накараха Церсей да ги вземе за врабци, докато един не вдигна глава. Лицето му беше червено като цвекло, а по дланите му се бяха разкъсали мехури и кървяха.

— Ваше величество…

— Септон Рейнард? — Кралицата не можеше да повярва на очите си. — Какво правите тук, на колене?

— Търка пода. — Отговорилият беше с педя по-нисък от кралицата и тънък като клечка. — Работата е форма на молитва, преугодна за Ковача. — Изправи се, с четка в ръката. — Ваше величество. Очаквахме ви.

Брадата му беше сиво-кафява и късо подстригана, косата — вързана на стегнат възел зад тила. Макар робите му да бяха чисти, бяха изтъркани и на кръпки. Ръкавите си беше навил над лактите и бяха сухи, но платът под коленете беше подгизнал. Имаше остро лице с хлътнали, кафяви като кал очи. „Бос е!“, изуми се тя. Стъпалата му бяха грозни, корави и покрити с мазоли.

— Вие сте Негова върховна святост?

— Ние сме.

„Отче Небесен, дай ми сила“. Кралицата разбра, че се очаква да коленичи, но подът беше мокър от сапунена пяна и мръсна вода и тя не гореше от желание да съсипе роклята си. Изгледа отгоре коленичилите старци.

— Не виждам септон Торберт.

— Септон Торберт е заключен в килията за наказания, на хляб и вода. Грешно е човек да е толкова дебел, когато половината кралство гладува.

Кралицата бе изтърпяла предостатъчно за един ден. Реши да не крие гнева си.

— Така ли ме посрещате? С четка в ръката и мокър? Знаете ли коя съм?

— Ваша милост е кралицата регент на Седемте кралства — отвърна той, — но в „Седемлъчата звезда“ е писано, че както хората се кланят на своите господари и господарите се кланят на своите крале, тъй кралете и кралиците трябва да се кланят пред Седмината, Които са Един.

„Да му коленича ли ми казва?“ Значи не я познаваше.

— Трябваше да ме посрещнете на стъпалата в най-хубавите си роби, с кристалната корона на главата.

— Ние нямаме корона. Церсей се намръщи още повече.

— Милорд баща ми подари на предшественика ви рядко красива корона, от кристал и предено злато.

— И за този дар го почитаме в молитвите си — отвърна Върховният септон, — но бедните имат повече нужда от храна в стомасите си, отколкото ние от злато и кристали на главата ни. Короната беше продадена. Както и другите в съкровищницата ни и всичките ни пръстени, раса от златоткан и среброткан плат. Вълната пази също толкова топло на човек. Затова Седмината са ни дали овце.

„Той е съвсем луд“. Преблагочестивите сигурно също бяха полудели, за да издигнат това същество… полудели или ужасени от просяците пред вратите им. Слухарите на Кибърн твърдяха, че септон Люсиън бил на девет гласа от избора, когато вратите поддали и врабците нахълтали във Великата септа, понесли водача си на рамене и с брадви в ръце.

Изгледа го ледено.

— Можем ли да поговорим някъде насаме, ваша святост?

Върховният септон връчи четката си на един от Преблагочестивите.

— Ще ни последва ли ваша милост?

Преведе я през вътрешните врати в същинската септа. Стъпките им отекваха. В цветните лъчи, процеждащи се през витражите на големия купол, се рееха прашинки. Ухаеше на тамян, свещите грееха като звезди до седемте олтара. Хиляди примигваха за Майката и не по-малко за Девата, но свещите за Странника човек можеше да преброи на двете си ръце и пак да му останат пръсти.

Врабците бяха нахлули и тук. Десетина прашни и дрипави странстващи рицари бяха коленичили пред Воина и се молеха за благословията му, струпали мечовете си в нозете му. При олтара на Майката един септон водеше молитвата на сто врабци — гласовете им отекваха глухо като вълни в бряг. Върховният септон отведе Церсей при вдигналата светилника си Старица. Коленичи пред олтара и тя нямаше избор, освен да го последва. За щастие този Върховен септон не се оказа толкова многословен като дебелия преди него. „За това поне май трябва да съм благодарна“.

Негова върховна святост не понечи да стане, след като молитвата свърши. Явно трябваше да разговарят на колене. „Дребнава хитрина“, помисли с насмешка Церсей.

— Ваша святост, тези врабци плашат целия град. Искам да се махнат.

— А къде да отидат?

„Седем ада има, един ще стигне“.

— Там, откъдето са дошли, предполагам.

— Те дойдоха отвсякъде. Както врабчето е най-скромното и просто от всички птици, тъй и те са най-скромните и прости от всички хора.

„Прости са, виж, за това поне сме съгласни“.

— Видели ли сте какво са направили със статуята на Белор Блажения? Мърсят площада с техните прасета, кози и нощна смрад.

— Нощната смрад може да се измие по-лесно от кръвта. Ако площадът е омърсен, омърсен е от изпълнената тук екзекуция.