Читаем Пир за врани полностью

Безшумна като сянка, Аря тръгна между редиците каменни пейки с меча в ръка. Подът беше от камък, подсказаха стъпалата й — не излъскан мрамор като във Великата септа на Белор, а нещо по-грубо. Мина покрай някакви шепнещи си жени. Въздухът беше топъл и тежък, толкова тежък, че тя се прозя. Усещаше миризмата на свещите. Стори й се непозната и отначало си го обясни с някое странно тукашно кадило, но щом навлезе по-навътре в храма, като че ли й замириса на сняг, на борови иглички и на топла гозба. „Добри миризми“, каза си Аря и се почувства малко по-смела. Достатъчно смела, за да прибере Игла в ножницата.

В центъра на храма намери водата, която беше чула: малко езерце с ширина десет стъпки, черно като мастило и осветено от смътния пламък на червени свещи. До него седеше млад мъж в сребристо наметало и тихо плачеше. Видя го как топна ръка във водата и по повърхността й пробягаха пурпурни вълнички. Когато извади пръстите си, ги заоблизва един по един. „Сигурно е жаден“. По ръба на малкия басейн имаше каменни чаши. Аря напълни една и му я занесе, да може да се напие. Младият мъж я изгледа продължително, после каза:

— Валар моргулис.

— Валар дохерис — отвърна тя.

Той отпи и пусна чашата във водата, чу се тихо пльокване. После се изправи, залитна и се хвана за корема. За миг Аря си помисли, че ще падне. Чак тогава видя тъмното петно под колана му — разшири се пред очите й.

— Намушкан си — ахна тя, но мъжът не й обърна внимание. Залитна към стената и пропълзя в една от нишите върху кораво каменно легло. Аря се огледа и видя още ниши. В някои от тях спяха старци.

„Не — прошепна в главата, й полузабравен глас. — Те са мъртви или умират“.

Нечия длан я докосна по ръката.

Аря се извъртя рязко… но беше само момиченце: бледо малко момиченце в халат със спусната качулка, който сякаш я поглъщаше, черен от дясната страна и бял от лявата. Лицето под качулката беше мършаво, с остри скули и тъмни очи, които й се сториха големи като чинии.

— Не ме пипай — предупреди Аря. — Момчето, което ме сграбчи последния път, го убих.

Момиченцето отрони някакви думи. Аря не ги разбра и попита:

— Не знаеш ли Общата реч?

— Аз я знам — отвърна глас зад нея.

Не й хареса как непрекъснато я изненадват. Мъжът, също със спусната качулка, беше висок и загърнат в по-голям двойник на черно-белия халат, който носеше момичето. Единственото, което можа да видн) под качулката, бе червеният блясък от свещите, отразен в очите му.

— Що за място е това? — попита тя.

— Място на покой. — Гласът му беше кротък. — Тук си в безопасност. Това е Къщата на Бялото и Черното, дете мое. Въпреки че си млада да търсиш милостта на Многоликия бог.

— Той като южния бог ли е, със седемте лица?

— Седем? Не. Той им безброй лица, мъничкото ми, толкова лица, колкото са звездите в небето. В Браавос хората почитат каквото поискат, но накрая на всеки път стои и чака Онзи с многото лица. И теб ще дочака един ден. Но не е нужно да бързаш към прегръдката му.

— Дойдох само за да намеря Джакен Х’гхар.

— Това име не ми е познато.

Сърцето й се сви.

— Той беше от Лорат. Косата му беше бяла от едната страна и червена от другата. Каза, че ще ме научи на тайни, и ми даде това. — беше стиснала желязната монета в юмручето си. Когато разтвори пръсти, тя се беше впила в запотената й длан.

Жрецът огледа монетата, но не посегна да я докосне. Бездомничето с големите очи също я гледаше. Накрая закачуленият мъж каза:

— Кажи ми името си, дете.

— Солничка. Дойдох от Солниците, при Тризъбеца.

Макар да не можеше да види лицето му, някак усети, че се усмихва.

— Не. Името си ми кажи.

— Гардже — отвърна тя този път.

— Истинското ти име, дете.

— Майка ми ме наричаше Нан, но ми казват Невестулка…

— Името ти.

Тя преглътна.

— Ари. Аз съм Ари.

— По-близо. А сега истината?

„Страхът реже по-дълбоко от мечове“, каза си тя.

— Аря. — Първия път прошепна думата. Втория я захвърли в лицето му. — Аз съм Аря, от дома Старк.

— Да. Но Къщата на Бялото и Черното не е място за Аря от дома Старк.

— Моля те. Нямам къде да отида.

— Страх ли те е от смъртта?

Тя прехапа устна.

— Не.

— Да видим.

Жрецът смъкна качулката си. Под нея нямаше лице; само пожълтял череп с няколко ивици кожа, все още полепнали по бузите, и бял червей, който се гърчеше от едната празна очна кухина.

— Целуни ме, дете — изграчи той с глас, сух и дрезгав като предсмъртен хрип.

„Да не мисли, че ще ме уплаши?“ Аря го целуна леко там, където трябваше да е носът, и извади с пръсти червея от окото му, за да го изяде, но той се стопи като сянка в ръката й.

Жълтият череп също се стапяше… и й се усмихна най-милият старец, когото бе виждала.

— Никой досега не се е опитвал да изяде червея ми. Гладна ли си, дете?

„Да — помисли тя. — Но не за храна“.

ЦЕРСЕЙ

Валеше студен дъжд и правеше стените и бастионите на Червената цитадела тъмни като кръв. Кралицата държеше ръката на краля и го водеше твърдо през разкаляния двор към чакащата ги носилка и ескорта.

— Чичо Джайм каза, че мога да яздя коня си и да хвърлям петачета на простолюдието — изхленчи момчето.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Город драконов. Книга первая
Город драконов. Книга первая

Добро пожаловать в Город Драконов!Город, в который очень сложно попасть, но еще сложнее — вырваться из его железных когтей.Город, хранящий тайны, способные потрясти основы цивилизации. Тайны, что веками покоились во тьме забвения. Тайны, которым, возможно, было бы лучше никогда не видеть света.Ученица профессора Стентона прибывает в Вестернадан не по своей воле и сразу сталкивается с шокирующим преступлением — в горах, по дороге в свой новый дом, она обнаруживает тело девушки, убитой с нечеловеческой жестокостью. Кто мог совершить столь ужасное преступление? Почему полиция мгновенно закрыла дело, фактически обвинив саму мисс Ваерти в убийстве? И почему мэр города лорд Арнел, на которого указывают все косвенные улики, ничего не помнит о той ночи, когда погибла его невеста?Мисс Анабель Ваерти начинает собственное расследование.

Елена Звездная , Елена Звёздная

Фантастика / Любовное фэнтези, любовно-фантастические романы / Фэнтези