Пир за врани

— Мъжете винаги ще те подценяват — казваше й, — и гордостта им ще ги кара да искат бързо да приключат с теб, за да не се говори, че една жена ги е уморила жестоко. — Когато тръгна по широкия свят, тя разбра, че това е самата истина. Дори Джайм Ланистър й се беше нахвърлил така в горите на Девиче езеро. Ако боговете бяха добри, Лудата мишка щеше да направи същата грешка. „Може да е опитен рицар, но не е Джайм Ланистър“.

Но не светлокафявият кон на сир Шадрич спря на разклона, а стар и почти грохнал петнист кон, с мършаво момче на гърба. Щом го видя, Бриен се дръпна навътре. Бе зърнала лицето под вдигнатата качулка. „Момчето в Дъскъндейл, онова, с което се сблъсках. Същото“.

Момчето изобщо не погледна руините на замъка, а се загледа първо по единия път, после — по другия. След миг колебание обърна дръгливия кон към хълмовете. Бриен го проследи с очи, докато не се скри от погледа й в сипещия се дъжд, и изведнъж я осени, че беше видяла същото момче в Росби. „То ме преследва. Но тази игра може да се играе и от двама“. Отвърза кобилата, яхна я и пое след него.

Момчето беше забило очи в земята и гледаше как водата запълва разкаляните коловози. Дъждът приглушаваше стъпките на коня й, а и вдигнатата му качулка несъмнено помагаше да не я чуе. Бриен го догони и плесна силно коня му по задницата с плоското на дългия си меч.

Конят се вдигна на задните си крака и хилавото момче изхвърча, наметалото му изплющя във въздуха като криле. То тупна в калта, изправи се и видя надвисналата над него Бриен. Нямаше съмнение, че е същото момче — видя и ечемика на окото му.

— Кой си ти? — попита го строго.

Устата му се раздвижи беззвучно. Очите му се бяха забелили като яйца.

— Уф — успя само да каже. — Уф. — Потрепери и ръждивата му плетена ризница издрънча. — Уф.

— Уф ли се казваш? — Тя опря върха на меча си в гърлото му. — Кажи кой си и защо ме преследваш?

— Не… Уф… — Момчето изплю черна кал. — Уф! Под. Казвам се… Уф! Подрик. Уф! Пейн.

Бриен отпусна меча. Изведнъж изпита съчувствие към момчето. Спомни си един ден във Вечерен замък и един млад рицар с роза в ръката. „Донесе розата, за да я даде на мен“. Така поне й каза септата. Трябваше само да го поздрави с добре дошъл в бащиния й замък. Той беше на осемнайсет, с дълга рижа коса, която се спускаше на вълни по раменете му. Тя бе на дванайсет, стегната и скована в новата си корава рокля с камъчетата от гранат, блещукащи по корсажа. Двамата бяха на един ръст, ала тя не можа да го погледне в очите, нито да каже простичките думи, на които я беше научила септата: „Сир Ронет. Приветствам ви с добре дошъл в замъка на моя баща. Радвам се, че най-сетне мога да видя лицето ви“.

— Защо ме преследваш? — попита. — Да ме шпионираш ли ти наредиха? Ти на Варис ли си, или на кралицата?

— Не съм. На никой от тях не съм.

Бриен му даде десетина години, но беше доста зле в преценките си за възрастта на децата. Винаги решаваше, че са по-малки, отколкото са, навярно защото самата тя винаги беше голяма за възрастта си. „Ужасно голяма — казваше септа Роел. — И мъжкарана“.

— Този път е твърде опасен за само момче.

— Не и за скуайър. Аз съм неговият скуайър. Скуайърът на Ръката.

— На лорд Тивин? — Бриен прибра меча в ножницата.

— Не. Не тази Ръка. На другата, преди него. На сина му. Бих се с него в битката. Крещях: „Получовека! Получовека!“

„Скуайър на Дяволчето“. Изобщо не беше чувала, че е имал скуайър. Тирион Ланистър не беше рицар. Можеше да допусне, че е имал слуга, да речем, паж и виночерпец, някой да му помага да се облича. Но скуайър’!

— Защо вървиш след мен? Какво искаш?

— Да я намеря. — Момчето най-сетне успя да се изправи. — Дамата му. Вие я търсите. Брела ми каза. Тя е негова жена. Не Брела, лейди Санса. Рекох си, ако вие я намерите… — Лицето му изведнъж се разкриви от болка. — Аз съм неговият скуайър — проплака отново, дъждът се стичаше по лицето му. — Но той ме остави.

САНСА

Веднъж, когато беше още малко момиченце, в Зимен хребет дойде странстващ рицар и остана с тях половин година. Старец беше, с бяла коса и обрулено от вятъра лице, но пееше за рицари, за подвизи и за прелестни дами, а Санса ля горчиви сълзи, когато си тръгна, и помоли татко си да не го пуска да си отиде.

— Човекът ни изпя трижди всяка песен, която знае — беше й казал кротко лорд Едард. — Не мога да го задържа тук против волята му. Но не бива да плачеш. Обещавам ти, ще дойдат други певци.

Само че не дойдоха, цяла година и повече. Санса се молеше в септата им и на старите богове на дървото на сърцето, молеше ги да върнат стареца или още по-добре — да пратят друг певец, млад и красив. Но боговете така и не отвърнаха и залите на Зимен хребет останаха тихи.

Но това бе отдавна, когато беше малко момиченце, и глупаво. Вече беше девица, тринайсетгодишна и разцъфтяла. Всичките й нощи бяха пълни с песен, а денем се молеше за тишина.