Поглед в мрака

Оттатък наблюдателните платформи градът се състоеше най-вече от открити пространства. Центърът заемаше значителна част от равната земя в средата на Суон Рен и представляваше голям кръг, може би пазар, място за общи събрания, бойна арена или всичко това едновременно. Или пък нито едно от изброените. Светлината и просторът доминираха навсякъде, дори къщите бяха строени на този принцип. Покривите бяха направени от плоски греди и под еднакъв наклон, а стените откъм по-високата им част се издигаха едва наполовина, така че летящите водни кончета да влизат и излизат свободно през пролуката между стената и стрехите. Дестрахис обясни, че вътре в къщите имало външни стаи с формата на пръстен и с подвижен покрив, който се затварял само при лошо време. Да, вратата била въпросната пролука под покрива, но стените можели да се местят и пренареждат, така че да е удобно и за нелетящите гости на града. Стенуолд намираше всичко това за крайно чудато, и с право, защото Колегиум беше град на земята, а Суон Рен се родееше с небето.

В средата на пръстеновидната външна стая, продължи да обяснява Дестрахис, се намирали вътрешните помещения, където семейството спяло, защитено от студа и стихиите на времето. Подобен градеж изглеждаше твърде крехък в очите на Стенуолд — бурята, довяла ги тук, със сигурност би изравнила целия град със земята.

В далечния край на града, в най-южния му ъгъл, ги чакаше изненада — три сгради, които дебнеха засрамено в периферията, тежки, грозни и затворени отвсякъде. Типични бръмбарородни постройки, пренесени сякаш от Колегиум или Хелерон.

— Онези къщи какви са? — обърна се Стенуолд към водачката на мерсерите.

Жената го погледна изненадано, сякаш очакваше Стенуолд да знае отговора.

— Вашето посланичество, чуждоземни майсторе.

Там се запознаха с Грамо Шикалка, бръмбаророден на преклонна възраст с перушинеста бяла коса, облечен по местната мода с туника до коленете и роба без ръкави. Той ги посрещна бос в малката си градинка и явно не се изненада от появата на свои сънародници толкова далеч от дома. Радушно поведе другите двама бръмбарородни към най-голямата от трите трътлести къщи в съседство.

— Малката къща ей там — обясни той, — е стоянката на Куриерската гилдия. Такива стоянки има само няколко в цялата Федерация, но мухородните не се спират пред нищо. То и аз така се озовах тук — като ги следвах. Кой да повярва, че ще намеря спирка точно тук, където всичко е толкова различно от нашите краища.

— А другата къща? — попита Стенуолд.

— Тя ли? Е… — Грамо спря на прага, загледан в средната по размери постройка, долепена до посолството. — Отдавна не съм влизал там. Преди я използвах за… Така де, беше ми нещо като работилница. Когато дойдох тук, бях си навил на пръста да… знам ли, да донеса със себе си някои нововъведения, малко колегиумско знание… Само че с времето изгубих интерес… а и уменията ми отдавна са ръждясали.

Фелисе Миен не беше отишла с мерсерите, не пожела да влезе и в къщата. Вместо това застана навън като на пост, отпуснала ръце върху дръжката на меча си. Дестрахис остана с нея. Не личеше докторът да се е отърсил от напрежението, помисли си Стенуолд. Изглежда, все още очакваше нещо драматично от страна на пациентката си.

— От колко време сте тук? — попита Стенуолд домакина си. Посолството само по себе си разказваше подробно историята на Грамо от пристигането му насам — стилът и вкусовете на претъпкана колегиумска къща, разтворили се постепенно в аскетичните предпочитания на един истински федерален. Стаята, където покани гостите си, имаше тежко писалище и стол, сбутани до едната стена, но самият Грамо седна в средата на пода, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Също като мухородните, явно и водните кончета предпочитаха да сядат на пода, а обзавеждането свеждаха до възможния минимум.

Старецът пресмяташе мълчаливо, само устните му се движеха.

— Ами, като гледам, трябва да е било… преди цели двайсет години. Или повече.

— И кой ви назначи за посланик на целите Равнини? — попита многозначително Йонс Аланмост. Беше в лошо настроение, тревожеше се за състоянието на кораба си, а принудителното забавяне на ремонта го изправяше на нокти.

— Ами — смути се старецът. — Реших, че може да е от полза, в случай че… за всеки случай. А и водните кончета се отнесоха много добре с мен. Дори изпратиха официални писма до Академията, за да се знае, че съм тук, в случай че потрябвам някому — добави той, като местеше обнадеждено поглед от единия към другия и обратно.

Стенуолд лесно можеше да си представи каква реакция биха предизвикали подобни писма в по-консервативните среди на Академията.

— Е — продължи Грамо, — а вас какво ви води толкова далеч от дома?

Изглежда не беше чул за войната, макар да знаеше това-онова за Империята.

— Не знам какво да кажа — поклати глава той, след като изслуша съкратената версия на събитията, белязали Колегиум през последната година. — Всичко се е случило толкова внезапно.