Половин война

Това го накара да се замисли дали всъщност бяха променили света с всичкото това кръвопролитие. Сега други хора носеха робските нашийници, други ръце държаха веригите и бичовете, но животът продължаваше както преди. Същите въпроси го измъчваха. Същите отговори.

— Необичайно мълчалив си днес — отбеляза дядо Ярви, когато завиха към доковете.

— Понякога работиш толкова усърдно, за да получиш нещо и когато най-накрая е в ръцете ти, нямаш представа какво да правиш с него.

— Така е, победата много често не се усеща като победа. — Очите на дядо Ярви се извърнаха настрани и за пореден път Кол остана убеден, че той можеше да чете мислите му. — Това ли е всичко, което те тревожи?

— Има нещо, което още ме… как да го кажа… мъчи. — Истината бе, че въпросното нещо напираше да пробие дупка в главата му още от деня, в който се случи.

— Не си от хората, които пазят тревогите си скрити.

Кол разкърши врат и усети окуражителния допир на майчините теглилки под ризата му.

— Майка ми винаги казваше, че честността е най-добрият щит на човека.

— Добър съвет, също като жената, от която си го получил. Бъди откровен, тогава.

— Баба Вексен… — Кол зачопли по нокътя на палеца си. — Тя каза, че не е изпратила убийците в дома на Скифър.

Ярви го изгледа изпитателно отгоре. В последно време, откакто стана дядо Ярви, сякаш гледаше от още по-високо.

— Лъжа. Също като тази, че има предател в редиците ни. Баба Вексен знаеше как да всява раздор сред враговете си. И ето че го прави, дори отвъд Последната врата.

— Може би… — Кол притисна върховете на пръстите си до побеляване. Всяка дума беше същинско мъчение. — Задай си въпроса кой печели, така си ме учил.

Дядо Ярви закова на място и Кол чу телохранителите му отзад също да спират. Виждаше сенките им, проточени напред по каменната настилка на улицата. И тези на елфическите реликви в ръцете им.

— И кой печели?

— Ти — изграчи Кол, без да вдига очи от пръстите си, но побърза да се поправи, — ние, искам да кажа. Гетланд. Ние. Ако не бяха изгорили къщата ѝ, Скифър нямаше да дойде на север. Без Скифър, нямаше да предприемем пътуването до Строком. Без ходенето до Строком, нямаше да имаме елфически оръжия. Без елфически оръжия, нямаше да има победа при Бейлова крепост. Без победа при Бейлова крепост…

Тежестта на сакатата ръка на дядо Ярви на рамото му го накара да спре.

— Бъдещето е обвита в мъгла земя. Наистина ли смяташ, че съм способен да предвидя и планирам всичко това?

— Вероятно…

— Значи ме ласкаеш и обиждаш едновременно. Винаги съм казвал, че властта изисква едното ти рамо да е в сянката. Но не и двете, Кол. Скифър е наш приятел. Наистина ли смяташ, че съм способен да изпратя хора да я убият? Да изгорят децата ѝ?

Вглеждайки се в бледосините му очи, Кол се замисли дали имаше нещо, на което Първият пастор да не е способен. Но имаше толкова доказателства, колкото майка Скаер, и два пъти по-малко шансове за успех от нея, затова насили усмивка на лицето си и поклати глава:

— Не, разбира се. Просто ме… мъчеше мисълта, нищо повече.

Дядо Ярви се обърна и продължи.

— Е, ако ще бъдеш пастор на Гетланд, не можеш да оставиш подобни неща да те тормозят така лесно.

Подхвърли го просто ей така, като човек, дресиращ куче и естествено, като всяко кутре, Кол се хвърли през глава.

— Аз? — Той се завтече да догони учителя си. — Пастор на Гетланд?

— Бях на твоята възраст, когато поех жезъла от баба Гундринг. Знам, че не си уверен в себе си, но аз не се съмнявам в уменията ти. Крайно време е да издържиш изпита, да положиш клетва и да станеш пастор. Ще седиш до Черния трон, ще бъдеш отец Кол и твое наследствено право ще бъдат билките, книгите и благото слово.

Всичко, което някога е искал. Уважение, авторитет и възможността да насочи уменията си в правилната посока. Отец Кол. Най-доброто, на което е способен. Защо тогава само мисълта за това го изпълваше с ужас?

Доковете гъмжаха от народ. Хората се пазаряха, спореха, заплашваха се на шест познати на Кол езика и поне още шест, които не беше и чувал. Едни кораби акостираха, други потегляха обратно в морето, оплитаха гребла и те тряскаха едни в други и стържеха в пристаните.

Мнозина напускаха града заради несигурността, последвала смъртта на Горм. Шенд вече си бяха тръгнали с плячката си, недоволни, че са получили само част от обещаното им. Тровенландци си тръгваха, за да се заемат с изграждане на разрушеното във войната, ферми, градове, цялата им страна се нуждаеше от работа. Без веригата на шията на Горм, около която да се сплотят, ванстерландци вече се бяха разделили на враждуващи групи и бързаха да тръгнат преди идването на зимата, за да пазят онова, което им принадлежеше, или да се впуснат в преследване на онова, което принадлежеше на други.

— Много народ си тръгва — отбеляза Кол.

— Вярно. — Дядо Ярви въздъхна доволно при вида на цялото това многолюдие на доковете. — Но и много пристига.