Половин война

— Надявах се, че може да останеш при мен.

— Принцесо… аз съм стар търговец. Прехвърлил съм отдавна златните си години, пък и те не бяха кой знае колко златни.

— Безсъмнено. Когато те видях за пръв път, си помислих, че си овехтял като статуята на носа на стар кораб.

Дженър се почеса по брадата:

— Добра преценка.

— Глупава преценка. — Гласът на Скара потрепери, но тя се покашля, пое дълбоко дъх и продължи. — Сега разбирам това. Вехтата статуя на носа е тази, която е видяла много лошо време и въпреки това е отвела кораба си невредим до дома. Не ми е притрябвала красота и младост. Имам нужда от лоялност.

Дженър отново изкриви физиономия:

— Цял живот съм бил свободен, принцесо. Погледът ми не е бил отправян с очакване към никого, само към хоризонта, не съм прекланял глава пред никого, освен вятъра…

— Хоризонтът някога благодарил ли ти е за това? Вятърът някога да е възнаграждавал за това?

— Не и щедро, признавам.

— Аз ще го направя. — Тя взе мазолестите му ръце в своите. — За да е истински свободен човек, се нуждае от кауза.

Той се вторачи в ръцете ѝ, после вдигна глава към Трън.

— Воин, който се бие единствено за себе си, е нищо повече от разбойник — сви рамене тя.

— Видях те да преминаваш през множество изпитания и знам, че мога да ти се доверя — каза Скара и прикова очи в тези на Дженър. — Остани с мен. Моля.

— О, богове. — Дженър се усмихна широко и лицето му се сбърчи като стара кожа. — Как да откажа на такава молба?

— Недей да отказваш. Кажи, че ще останеш и ще ми помогнеш.

— Твой съм, принцесо. Кълна се. Давам слънчева и лунна клетва. — Той се замисли за момент. — Да ти помогна за какво обаче?

Скара пое дъх и потрепери:

— Зарекох се един ден да видя Тровенланд свободна, тронната зала на дядо ми построена отново и трупът на Яркия Йълинг захвърлен за храна на враните, не помниш ли?

Синия Дженър повдигна рунтави вежди:

— Яркия Йълинг има цялата краска армия зад гърба си. Петдесет хиляди меча, казват хората.

— Само половината от една война се води с мечове. — Тя натисна силно с показалец слепоочието си. — Другата половина се води тук.

— Значи… имаш план?

— Ще измисля нещо. — Тя пусна ръцете на Дженър и извърна поглед към Трън. — Ти си плавала с отец Ярви до Първия сред градовете.

Трън сбърчи чело, събра вежди над няколкократно чупения си нос и изгледа озадачено Скара, явно неразбираща какво точно се криеше зад този въпрос.

— Ъхъ, плавала съм с отец Ярви.

— Била си се в дуел с Гром-гил-Горм.

— И това е така.

— Ти си избраният щит на кралица Лейтлин.

— Знаеш, че съм.

— И стоейки неизменно до нея, прекарваш доста време в присъствието на крал Удил.

— Повече от доста.

Скара изтри и последните следи от влага под очите си. Не можеше да си позволи да плаче повече. Сега трябваше да е смела, умна и силна, нищо, че отвътре се чувстваше слаба и умираше от страх. Сега нямаше кой да се бие за Тровенланд освен нея. Думите ще бъдат нейните оръжия.

— Разкажи ми за тях.

— Какво искаш да знаеш?

„Знанието е власт“, казваше майка Кайър, когато Скара се оплакваше от безкрайните ѝ уроци.

— Искам да знам всичко.

И за двамата

Рейт се събуди внезапно и подскочи като ужилен — някой го докосваше.

Сграбчи копелето за врата и го залепи за стената, после, оголил зъби в свирепа гримаса, извади ножа си.

— Богове, Рейт! Аз съм! Аз съм!

Едва в този момент подскачащата светлина на факлата в дъното на коридора освети лицето на Ракки и той осъзна, че беше залепил брат си за стената и се готвеше да пререже гърлото му.

Дъхът му бумтеше. Отне му известно време да осъзнае, че се намираше в Цитаделата на Торлби. Омотан в одеялото си, пред вратата на покоите на Горм. Където му беше мястото.

— Не ме стряскай така, докато спя — отсече той и разтвори бавно пръстите на лявата си ръка. Винаги болеше повече след сън.

— Аз ли те събудих? — прошепна Ракки. — Щеше да събудиш цял Торлби с виковете си. Пак ли сънува?

— Не — изръмжа сърдито Рейт, седна обратно с гръб към стената и зарови нокти в косата си. — Може би.

Сънища пълни с огън. Дим на кълба и мирис на разруха. Очите на воините и кучетата блестят яростно с червената светлина на огньовете. Умопомрачителната, червена светлина по лицето на жената. И гласът ѝ, когато пищеше за децата си.

Ракки му подаде манерката си и Рейт я грабна от ръката му. Напълни уста и изжабурка водата — устата му беше порязана и нацепена отвътре и отвън от шамарите на Горм, но това не беше нищо ново. Лисна малко в шепа и намокри лицето си. Беше облян в студена пот.

— Не ми харесва тая работа, Рейт. Тревожа се за теб.

— Ти? Се тревожиш за мен? — Мечът на Горм ще да беше паднал в боричкането, защото сега лежеше на земята. Рейт го вдигна и прегърна до гърдите си. Ако кралят видеше, че го е оставил да лежи на студения под, щеше да отнесе още шамари, ако не и по-лошо. — Това е нещо ново.