Полукрал

Нищо зарея поглед в тъмното небе, сякаш отговорът на въпроса се криеше сред звездите.

– Имал съм три имена... може би четири... но всички те ми донесоха лош късмет. Не искам да направят същото и с вас. Ако ще се обръщате към мен, Нищо ще свърши работа, но да ви предупредя, не съм много по приказките. Шадикшарам ще тръгне след нас и ще очаква да вървим на изток.

– Защото да тръгнем на запад, е истинска лудост! – Рълф се извърна към Сюмаел. – Кажи им!

Тя стисна напукани устни, присви очи и се вторачи в огъня.

– На изток е по-бързо. На изток е по-лесно.

– Ха, казах ви! – излая Рълф и се плесна по бедрото.

– Аз тръгвам на запад – каза Сюмаел.

– Ъ?

– На изток ще се натъкнем на хора. Всички, които са се измъкнали от кораба. Освен това тържището гъмжи от търговци на роби.

– А, Ванстерланд не? – попита Рълф. – Доколкото си спомням, там винаги сключвахме добри сделки с пленените инглингци.

– На изток е опасно.

– А на запад ни чакат седмици преход в безлюдна пустош!

– Има гора. А гората може да означава дърво за огрев. И може би храна. На изток е тържището, но след него какво? Пак пустош и мочурища, стотици мили от тях. На запад е Ванстерланд. Цивилизация. Запад може да означава... кораби. На път за дома.

– Дома.

Джоуд се загледа в пламъците с такъв копнеж, сякаш виждаше в тях селото си и онзи прословут кладенец с най-сладката вода на света.

– Ще се насочим във вътрешността – продължи Сюмаел, – далеч от брега, далеч от очите на хората по корабите. После тръгваме на запад.

Рълф махна ядосано с две ръце:

– Как ще намерим пътя там в снега, по какво ще се ориентираме? Ще се въртим в кръг!

Сюмаел извади от пазвата си нещо увито в парче кожа и когато я разгъна, върху нея бяха далекогледът и инструментите й.

– Аз ще намеря пътя, старче, ти за това не бери грижа. Не бих казала обаче, че горя от нетърпение да тръгна по който и да е маршрут. Особено в тази компания. Но на запад може да се окаже по-добрият избор.

– Може да се окаже?

Сюмаел сви рамене:

– Понякога на повече от „може да се окаже“ не може да се надяваш.

– Трима за на запад. – Анкран се усмихна, сигурно за първи път след като Шадикшарам му изби предните зъби. – Ами ти, големи братко?

– Хм. – Джоуд подпря брадичка на огромния си юмрук и огледа замислено насядалите около огъня. – Хъ. – Пог­ледът му обходи отново един по един хората и накрая спря на инструментите на Сюмаел. – Еее. – Той сви рамене и пое дълбоко дъх. – Рълф, няма друг, когото да искам повече зад гърба си по време на бой. Но когато става дума за стигане от едно място до друго... вярвам на Сюмаел. Аз тръгвам на запад. Ако тя е готова да ме приеме.

– Когато завали сняг, може да държиш щита си над главата ми – отвърна тя.

– Побъркали сте се до един! – Рълф стовари тежка длан на рамото на Ярви. – Изглежда, ще сме само двамата с теб, Йорв.

– Поласкан съм от предложението... – Ярви се измъкна изпод ръката на Рълф, оставяйки там и заетия назаем овчи елек и се зае да навлича ризата си. Не беше напълно изсъхнала, но ставаше. – В момента най-важното е да останем заедно. Или оставаме заедно, или умираме поотделно. – Не спомена за другите важни неща като връщането на трона си и изпълнението на клетвата си за мъст, които го чакаха в Гетланд. Знаеше, че колкото по-дълго чакаха, толкова по-малки бяха шансовете му да ги постигне. – Всички тръгваме на запад. – Той се усмихна широко на Рълф и на свой ред го плесна дружески по рамото със здравата си ръка. – Молех се за по-млади съратници, но съм склонен да приема каквото ми се предлага.

– Богове! – Рълф притисна длани в слепоочията си. – Ще съжаляваме за това.

– Още една причина да съжалявам е нищо работа, ще прави компания на останалите. – Нищо се вторачи в тъмнината, все едно виждаше призрачни видения от другата страна на огъня. – Имам толкова много от тях.

Свобода

Сюмаел наложи убийствено темпо и те тръгнаха по определения от нея курс така безропотно, както доскоро гребяха по него. Напредваха трудно през нагънатия терен, през черна скала и бял сняг, където ниските дървета бяха превити от напорите на вятъра и застинали във всевъзможни измъчени пози, наподобяващи вяли поклони към морето.

– Колко крачки са до Ванстерланд? – провикна се Рълф.

Сюмаел спря да провери по инструментите, размърда устни, пресмятайки наум, загледа се в размазаното светло петно, което представляваше в момента майка Слънце на стоманеносивото небе, и продължи, без да отговаря.

Малцина от обитателите на крепостта в Торлби биха оценили влажното вълнено платно, донесено от Нищо като съкровище, но в момента то беше най-ценната им придобивка. По-завистливо от пирати, поделящи плячка, нарязаха половината на ленти, които увиха около себе си под дрехите, намотаха около главите си, натъпкаха в ботушите си. Другата половина Джоуд носеше на рамо, за да я използват като завивка нощем. Не страдаха от заблуди, знаеха, че щеше да ги предпази колкото тъмнината, но бяха благодарни и на толкова малко.

Толкова малко в момента беше разликата между живот и смърт.