Полукрал

– Достатъчно се е напатила. Прекалено много, че да си пропилее живота в чакане. – Рълф подсмъркна и се изплю в огъня. – Пък и по-добри мъже от мен се намират лесно.

– Ето тук съм съгласен с теб.

Нищо седеше встрани, обърнал гръб на останалите и лъскаше с парцал меча си.

Рълф се усмихна:

– Ами ти, Нищо? Години наред лъска палубата, сега ще прекараш още толкова в лъскане на този меч ли? Ти какво ще правиш, като стигнем Вулсгард?

Ярви осъзна, че от момента, в който „Южен вятър“ изчезна под водата, това беше първият случай, когато някой подемаше разговор за това, което следва оттук насетне. За пръв път имаха изгледи за успех.

– Имам стари сметки за уреждане. Но няма да бързам, те изтраяха пресни цели двайсет години. – Той се върна към енергичното лъскане на острието. – Като му дойде времето, ще завали кръв.

– Мен, само да не е сняг, каквото и да вали, ме устройва – каза Джоуд. – Аз поемам на юг, към Каталия. Наджид, така се казва селото ми, от чийто кладенец блика най-сладката вода на света. – Той сплете пръсти на корема си и се усмихна така, както правеше винаги, когато си припомняше мястото. – Решил съм да пия отново от нея.

– Може би ще тръгна с теб – каза на свой ред Сюмаел. – Не е много встрани от пътя ми.

– Пътя ти накъде? – попита Ярви.

В продължение на месеци бяха спали един до друг на палубата, а не знаеше нищо за нея и сега откри, че искаше за знае. Тя свъси вежди, сякаш се замисли дали си струва да отваря вратата, стояла залостена толкова дълго, после сви рамене.

– Първият сред градовете, предполагам. Там израснах. Баща ми минаваше за що годе знатна особа. Корабостроител на императрицата. Брат му все още е... мис­ля. Надявам се. Ако е жив. Много може да се промени за толкова време.

Тя млъкна, загледа се намръщена в пламъците и Ярви направи същото. Замисли се какво ли се бе променило в Торлби през това време.

– Е, не смятам да откажа компанията ти – каза Джоуд. – Човек, който всъщност знае накъде върви, е от голяма помощ при дълго пътуване. Ами ти, Анкран?

– На площад „Ангулф“ в Торлби има магазин за роби – изръмжа Анкран и сенките по изпитото му лице заиграха. – От него ме купи Шадикшарам. От човек на име Йоверфел. – Лицето му се изкриви в гримаса, докато изговаряше името. Както това на Ярви, предполагаше той, когато изговаря името на чичо си. – Той държи жена ми. Държи сина ми. Трябва да ги измъкна оттам.

– И как смяташ да го направиш? – попита Рълф.

– Ще намеря начин. – Анкран сви юмрук и го стовари върху коляното си, отново и отново, все по-силно. – Трябва да намеря начин.

Ярви примига срещу огъня. Беше намразил Анкран от мига, в който го видя за пръв път. Изхитри го, гледа как му размазаха физиономията от бой и взе мястото му. По-късно прие присъствието му и вървя до него. Накрая прие милостиня от него. И започна да му вярва. Сега откри, че изпитва към него нещо, което не си беше помис­лял, че е възможно. Възхищаваше му се.

Всичко, което той самият бе направил досега, бе за себе си. За свободата си, отмъщението си, трона си. А всичко, което Анкран правеше, бе за семейството му.

– Аз мога да помогна – каза Ярви.

– Ти? – Анкран вдигна рязко поглед от огъня.

– Имам... приятели в Торлби. Влиятелни приятели.

– Готвачът, при когото си чиракувал ли? – прихна развеселен Рълф.

– Не.

Не знаеше защо избра точно този момент. Може би колкото повече се сближаваше с тази събрана по неволя задруга, толкова повече лъжата тежеше на раменете му. А може би частица гордост бе оцеляла и избрала точно този момент да напомни за себе си. Вероятно вярваше, че Анкран говори истината. Или просто защото беше глупак.

– Лейтлин – каза той. – Жената на мъртвия крал Утрик.

Джоуд въздъхна дълбоко и се намести върху кожата. Рълф не си направи труда да му се присмее дори.

– И какъв си й ти на Златната кралица? – попита той.

Ярви се постара да говори бавно и спокойно, въпреки че сърцето му напираше да изскочи:

– Малкият й син.

Това ги стъписа за момент.

Него самия също, защото изведнъж осъзна, че можеше да си остане кухненският чирак Йорв и да отиде където си поиска. Да се помъкне след Рълф и да каже „Здравей“ на жена му. Да последва Нищо към каквато лудост го поведе изгубеният му разсъдък. Да отиде с Джоуд в Каталия и да пие от тази най-сладка вода на света или пък да открие чудесата на света в Първия сред градовете заедно със Сюмаел. Двамата с нея, заедно...

Само че сега вече нямаше връщане назад, за него имаше един път – към Черния трон. Освен този към Пос­ледната врата, разбира се.

– Името ми не е Йорв, казвам се Ярви. Аз съм законният крал на Гетланд.

Останалите замълчаха. Дори Нищо, сякаш забравил за меча, се извърна на камъка, на който седеше, и се вторачи в него с трескави очи.

– Това обяснява нескопосаното ти готвене – покашля се тихо Анкран.

– Ти не се шегуваш, нали? – попита Сюмаел.

Ярви удържа погледа й:

– Да ме чуваш да се смея?

– И какво, ако смея да попитам, прави законният нас­ледник на трона на Гетланд окован на греблото на някаква прогнила търговска галера?