Последната тайна на Дома Господен

В далечния край на езерото се дочу плискане и една малка лодка се плъзна по водата. Един мъж гребеше, а друг стоеше на носа с мрежа в ръце, смътни и далечни силуети в сгъстяващата се тъмнина. Халифа допуши цигарата си и я загаси в пепелника.

— Господин Янсен имаше ли някакви врагове? Някой, който би желал да му причини зло?

Жената сви рамене.

— Не ми е известно. Но пак ви казвам, той почти не говореше за себе си. Нищо не разказваше.

— Някакви приятели? — попита Халифа. — Близки?

Поредното свиване на рамене.

— Доколкото знам, не и в Луксор. От време на време ходеше при някакво семейство в Кайро. Миналата седмица също беше там. Антон, май така се казваше мъжът. Антон, Андерс, нещо такова. Швейцарец. Или германец. Или холандец. — Тя вдигна ръце. — Съжалявам. Май не съм ви много от полза.

— Напротив — успокои я Халифа. — Помощта ви ни е извънредно полезна.

— Истината е, че Пиет си беше самотник. Личният му живот си беше личен. За три години така и не съм влизала в къщата му. Беше… направо потаен. Аз се занимавам с хотела и това е всичко. Нямахме почти нищо общо извън работата.

Младежът, който беше донесъл чая, се появи отново, наведе се и прошепна нещо на ухото на жената.

— Добре, Таиб — каза тя. — Ей сега идвам.

Управителката се обърна към Халифа.

— Инспекторе, съжалявам. Тази вечер имаме частно парти и трябва да се погрижа за вечерята.

— Разбира се. Мисля, че свършихме.

Тримата се изправиха, върнаха се във фоайето на хотела, голямо, издържано в бяло пространство, с рецепция в дъното и тясна стълба към горния етаж в ъгъла. Възрастен мъж в мръсна джелаба миеше пода и си тананикаше.

— В портфейла на господин Янсен имаше снимка — каза Халифа и спря, за да се полюбува на няколкото фотографии на Гадис на стената. — На куче.

— Арминий ли? — усмихна се жената. — Домашен любимец от детството му. Пиет непрекъснато говореше за него. Казваше, че бил единственият му истински приятел в живота. Единственият, на когото някога бил имал доверие. Говореше за него, като че ли беше човек. — Тя млъкна, след което добави: — Беше самотен, така си мисля. Нещастен. Измъчваха го много демони.

Те погледаха още малко фотосите — двама мъже, въртящи шадуф на брега на Нил; жени, продаващи зеленчуци от вътрешната страна на портата Баб Цуеба в ислямския квартал на Кайро, момченце с тарбуш усмихнало се на обектива, — след което минаха през входната врата и излязоха на улицата. Две деца претичаха, подкарали автомобилна гума.

— Още нещо — каза жената, тъкмо когато полицаите щяха да си тръгват. — Може да не е важно, но Пиет беше заклет антисемит.

Последната дума произнесе на английски. Халифа присви очи.

— Какво означава това?

— Не знам как се казва на арабски. Беше… ма хабиш елйехуди-еен. Не обичаше евреи.

Раменете на детектива се напрегнаха леко, почти недоловимо, сякаш го беше ударил слаб ток, не толкова, че да го заболи, но въпреки това неприятно.

— Да?

— Не знам какво повече да ви кажа. Пред мен не говореше нищо. Но няколко пъти съм го чувала да разговаря с други хора — гости на хотела, местни. Ужасни неща. Че концлагерите не си били свършили докрай работата. Че трябвало да хвърлят ядрена бомба по Израел. Искам да кажа, онова, което става там, ми е неприятно, като на всички хора, но чак пък толкова омраза. Отвратително. — Тя сви рамене и пак се заигра с обицата си. — Може би трябваше да поспоря с него, но пък той беше стар, а старите хора са си малко откачени. Освен това не исках да се скараме и да си загубя работата. Както ви казах, това може би няма никакво значение.

Халифа извади цигарите, запали и дръпна дълбоко.

— Може би. Но ви благодаря, че го споменахте. Ако има нещо, ще ви се обадим.

Той кимна за довиждане, обърна се и пое по улицата смръщен, пъхнал ръце в джобовете си. Сария го догони.

— Напълно съм съгласен — каза той. — За евреите.

Халифа го изгледа.

— Мислиш, че концлагерите са хубаво нещо, така ли?

— Мисля, че изобщо не ги е имало — изсумтя Сария. — Израелска пропаганда. Тази седмица го писаха и в „Ал Акбар“.

— И ти им вярваш?

Сария сви рамене.

— Колкото по-бързо се изличи Израел от картата, толкова по-добре — отвърна, заобикаляйки въпроса. — Онова, което правят с палестинците… непростимо е. Избиват жени и деца.

За миг на Халифа му се дощя да се скара с него, обаче размисли. Завиха по улицата и мълчаливо закрачиха покрай Нил. Зад гърбовете им отекваше напевът на мюезина, призоваващ вярващите на вечерна молитва.

Израел — пустинята край Мъртво море, близо до Йерихон