Последната тайна на Дома Господен

— Доколкото знам, не — засмя се Халифа. — Макар че понякога им отчупвали по някой пръст или ръка. Което ще направя и аз, ако не престанеш да си бъркаш в носа!

Той грабна ръката на детето и шеговито започна да подръпва пръстите й. Али се отскубна и избухна в смях.

— По-силен съм от теб, татко! — извика.

— Да бе — отвърна Халифа, стисна момчето през кръста и го обърна с главата надолу. — Не си и наполовина силен колкото мен.

Стояха насред Долината на царете, близо до входа на гробницата на Рамзес VI. Беше късен следобед и тълпите туристи, които задръстваха долината през деня, вече се бяха разотишли и районът бе неестествено празен. Наблизо група работници разчистваха отпадъците от археологически изкоп и припяваха монотонно, докато събираха парчетата натрошен варовик в найлонови чували; по-нататък група екскурзианти тъкмо влизаха в гробницата на Рамзес IX. Иначе беше безлюдно, ако не се брояха неколцината туристически полицаи, чистачът Ахмед и приютилите се в оскъдните сенки по склоновете двама продавачи на пощенски картички и безалкохолни напитки, които се озъртаха напрегнато с надеждата да припечелят още нещо в края на деня.

— Виж сега какво ще направим — каза Халифа, остави сина си на земята и разроши косата му. — Ще огледаме набързо Аменхотеп II и приключваме, става ли? Няма да е възпитано да си тръгнем, след като Саид си създаде толкова проблеми, за да ни намери ключа.

Докато говореше, откъм бараката на инспектора на петдесет метра от тях се разнесоха викове и една висока непохватна фигура се понесе към тях.

— Намерих го! — извика фигурата и размаха ключ. — Някой го беше оставил на друга кука.

Саид ибн Басат, заради яркорижата си коса по-известен като Джинджър, беше стар приятел на Халифа. Бяха се запознали отдавна в Университета на Кайро, където и двамата учеха древна история. Недоимъкът беше принудил Халифа да изостави следването и да постъпи на работа в полицията. От своя страна Саид се беше дипломирал с отличие и беше постъпил в Службата по антиките, където се беше издигнал до заместник-директор на Долината на царете. Въпреки че Халифа не би го признал пред никого, това беше животът, който би си избрал и той, ако нуждата не го беше отпратила в друга посока. Обичаше древното минало и щеше да даде всичко от себе си, цялото си време, за да работи с останките от стари времена. В никакъв случай не се сърдеше на приятеля си, разбира се. А за разлика от него Джинджър нямаше семейство, нещо, от което Халифа никога не би се отказал, дори за всички исторически паметници в Египет.

Тримата поеха през долината, подминаха гробниците на Рамзес III и Хоремхеб, завиха надясно и тръгнаха по пътеката към входа на гробницата на Аменхотеп II, която се намираше в дъното на каменно стълбище, зад заключена тежка желязна врата. Джинджър пъхна ключа в катинара.

— Докога ще стои затворена? — попита Халифа.

— Още само месец, месец и нещо. Реставраторите почти приключиха.

Али се шмугна между двамата, надигна се на пръсти и надникна в мрака зад решетката.

— Има ли съкровище?

— Боя се, че не — отвърна Джинджър, отмести момчето от вратата и отвори решетката. — Била е напълно ограбена още в древни времена.

Щракна електрическия ключ и лампите осветиха дълъг, слизащ бавно надолу коридор, издълбан в скалата, със стени и таван, по които все още личаха характерните бели вълни от следите на древното длето. Али се втурна надолу.

— Знаете ли какво щях да направя, ако бях цар на Египет? — викна момчето и гласът му отекна в тясното пространство на гробницата. — Щях да си направя тайна скрита стая и щях да сложа всичките си съкровища вътре, а след това щях в друга стая да сложа малко съкровища, за да подлъжа крадците. Като онзи човек, за когото ми разказа, татко. Хорибъл Инкиман.4

— Хор-анх-амон — с усмивка го поправи Халифа.

— Да. А след това щях да направя хитри капани, за да се хванат в тях всички крадци. И щях да ги натикам в затвора.

— Значи са щели да бъдат големи късметлии — засмя се Джинджър. — В древен Египет обичайното наказание за ограбване на гробници било отрязване на носа и изпращане в солните мини в Либия. Или това, или набиване на кол.

Той намигна на Халифа, двамата мъже се разсмяха и поеха по коридора след Али. Не бяха изминали и няколко метра, когато зад гърбовете им се чуха забързани стъпки. Някакъв задъхан мъж в джелаба се появи на входа на гробницата и силуетът му се очерта в яркия правоъгълник на следобедното небе.

— Има ли тук инспектор Халифа? — извика хрипливо, останал без дъх.

Детективът погледна приятеля си и пристъпи крачка назад към вратата.

— Аз съм.

— Трябва да дойдете бързо, от другата страна. Намериха…

Мъжът млъкна, за да си поеме дъх.

— Какво? — попита Халифа. — Какво намериха?

Мъжът го погледна с разширени очи.

— Труп!

Някъде отдолу, от дълбочината на шахтата долетя гласът на Али.

— Много яко! Може ли и аз да дойда, тате?