Последният валс на Матилда

Тя с мъка се върна към действителността и се отскубна със залитане от него.

— Не мога — отвърна, останала без дъх. — Това е лудост. Нищо няма да се получи.

Той тръгна отново към нея, но тя се отдръпна. Ако я докоснеше само още веднъж, тя щеше да се предаде, а знаеше, че поне един от тях трябваше да си възвърне здравия разум.

На лицето му се четеше колко е объркан.

— Защо, Моли? Обичам те и след това, което току-що се случи между нас, знам, че и ти ме обичаш. Защо позволяваш на упоритостта да ти пречи?

Той пристъпи към нея, но не направи опит да я докосне.

— Не всички мъже са като Марвин — каза нежно. — Обещавам ти, че никога няма да те нараня. Ти си твърде безценна за мен.

Матилда избухна в сълзи. Отдавна не й се беше случвало да плаче, но чувствата й бяха толкова объркани, че нищо не можеше да я изненада тази вечер. Тя го обичаше — нямаше съмнение в това — чудото беше, че й той изпитва същото.

Когато го погледна през сълзи и видя болката и объркването в неговите очи, тя се опита да си представи съвместното им бъдеще. Ами ако само самотата ги бе тласнала един към друг? Какво щеше да стане, ако той разбереше, че не я е обичал изобщо и потърсеше някоя млада жена, която би го дарила с деца, жена, която щеше да остарее заедно с него? Как щеше да понесе да го види с някоя друга, след като го бе опознала толкова интимно?

Прониза я остра болка, сякаш някой я прободе с нож и макар че страданието беше непосилно, тя знаеше какъв трябва да бъде отговорът й и какви щяха да бъдат последствията от него. Тя беше на път да го изгуби. След тази вечер приятелството им никога нямаше да бъде същото — и тя никога нямаше да го опознае като мъж.

— Не мога да се омъжа за теб, Фин, защото съм почти на трийсет и седем години и съм състарена от тежкия труд във фермата. Намери си някоя, която ще остарее заедно с теб, любов моя. Някоя, която ще ти роди деца и ще сподели бъдещето ти.

Ръцете му я сграбчиха силно и я извъртяха към него. Той я притисна здраво към гърдите си и я залюля като бебе.

— Решен съм да се оженя за теб, Матилда Томас — заяви той с нетърпящ възражение тон. — Ние се обичаме и аз искам ти да станеш моя жена. Няма да приема „не“ за отговор. В този живот имаме само една възможност и аз няма да пропилея най-хубавото нещо, което ми се е случвало, само защото ти се мислиш за твърде стара.

Сълзите й намокриха ризата му и тя си спомни приказката на Гейбриъл за първия мъж, първата жена, и за тяхното съвместно пътуване. Тя обичаше Фин и той я обичаше — защо да не опита и да не се обърне към бъдещето, което и без това не даваше никому гаранции? Ако ги чакаше само един кратък отрязък от щастие, нима не беше по-добре да бъдат заедно, отколкото да изпитва мъчителната празнота на живот без него?

Тя се вгледа в очите му, видя в тях любовта му към нея и се отпусна в прегръдките му. Привлече главата му надолу, почувства чудото на целувката и разбра, че така трябва да бъде. Щеше да цени всеки ден, всеки момент, така че, когато престанеха да бъдат заедно, щеше да има скъп запас от безценни спомени.

— Да, Фин. Ще се омъжа за теб. Обичам те твърде много, за да те оставя да си отидеш.

— Тогава ела да танцуваме, Матилда. Нека да танцуваме под звуците на този валс завинаги! — извика ликувайки той и я завъртя във въздуха.

Тя се прилепи към него и по страните й потекоха сълзи от радост. „Докогато и да продължи — безмълвно си обеща тя. — Когато и да свърши.“

Джени избърса сълзите си и остави дневника настрана. Матилда беше изключителна жена. Те беше преживяла неща, които биха довършили един силен мъж и почти бе пожертвала щастието си заради съмнението, че млад и красив мъж като Фин би искал да е с нея; бе имала куража да приеме несигурното бъдеще, без значение колко болка можеше да й донесе — защото бе разбрала, че животът не даваше никому гаранции и си струваше човек да рискува.

Джени въздъхна и си помисли за Питър и Бен. Нейният живот изглеждаше толкова уреден и сигурен, но съдбата се намеси и й отне най-скъпото. Останаха й само спомените, но бе благодарна, че има поне тях.

Първите слънчеви лъчи се промъкнаха през буреносните облаци и надникнаха в стаята. Джени се загледа в тях и се запита дали споменът за Брет и Чаринга ще остане с нея, когато се върне в Сидни.

Със сигурност щеше да съхрани спомена за Матилда. Как можеше да забрави тези дневници? Но Брет? Той не беше Фин Макколи, в това нямаше съмнение.

— Още един ден, Рипър. Това е всичко, с което разполагаме. — Тя издърпа кученцето от скривалището му под леглото и го гушна. Той я близна по лицето. Потреперваше при всеки гръм, свил опашка между краката си. — Хайде, момче. Една бърза разходка из двора и после ще ти дам да ядеш.

Изнесе го на задната веранда, той бързо изтича до храстите и се върна обратно. Джени погледна към небето. Въпреки горещината по тялото й преминаха студени тръпки. Въздухът бе наситен с почти осезаемо електричество, зловещият аромат на набиращите мощ природни сили свързваше здраво ведно небето и земята, изчаквайки момента, когато всички фурии щяха да се освободят и да се развихрят.