Прелестни създания

— Пет месеца. Знаеш ли колко сила ще ми е нужна, за да я опазя в безопасност пет месеца? Какво ще ми коства? Как ще ме изтощи и най-вероятно в крайна сметка ще ме погуби? — Лена се приближи до него и сложи ръка на рамото му, без да пророни нито дума. Тогава бурята в очите му изчезна така бързо, както беше дошла, и той се овладя напълно. — Ама явно е много мъдра жена. Сериозно бих обмислил нейния съвет. Бих върнал това нещо там, където сте го намерили. Моля, не го носете отново в моя дом. — Макон се изправи и хвърли салфетката си на масата. — Мисля, че трябва да отложим за известно време нашата малка разходка из библиотеката, нали така? Лена, увери се, че твоят приятел ще се прибере у дома. Беше, разбира се, изключителна вечер. Донесе ми истинско… просветление. Моля, посетете ни пак, мистър Уейт.

После в стаята стана тъмно за миг и той изчезна.

Не можах да изляза от къщата толкова бързо, колкото ми се искаше. Трябваше да се махна надалече от страховития чичо на Лена и от шантавата му къща. Какво, по дяволите, стана току-що? Лена ме буташе към вратата, като че ли се страхуваше какво може да ми се случи, ако не ме изкара навън. Когато минавахме през централния салон, забелязах нещо, което преди не бях видял.

Медальонът.

Жената с пронизващите златисти очи на картината носеше същия медальон. Сграбчих Лена за ръката. Тя го видя и застина на място.

Не беше там преди.

Какво искаш да кажеш?

Тази картина виси тук, откакто бях дете. Минавала съм покрай нея хиляди пъти. Жената никога не е носила медальон.

15.IX

На разклона

Почти не говорехме, докато пътувахме към къщи. Не знаех какво да кажа, а Лена изглеждаше благодарна, че не го правя. Остави ме аз да карам, което беше добре, защото имах нужда нещо да ме отвлича, докато сърцето ми започне да бие отново в нормалния си ритъм. Подминахме моята улица, но не ми пукаше. Не бях готов да се прибера у дома. Не разбирах какво става с Лена, с къщата й или с чичо й, но този път тя щеше да ми каже.

— Пропусна улицата си. — Това бяха първите й думи, откакто напуснахме „Рейвънуд“.

— Знам.

— Мислиш, че чичо ми е луд, както всички останали. Просто го кажи — „стария Рейвънуд“. — Звучеше огорчено. — Трябва да се прибера вкъщи.

Не казах нищо, докато обикаляхме около Поляната на генерала, кръглия парцел с утъпкана трева, който май беше единственото нещо в Гатлин, което влизаше в туристическите справочници — статуята на генерала от Гражданската война Джубал А. Ърли. Генералът стоеше здраво на земята, което внезапно ми се стори ужасно погрешно. Всичко се беше променило, всичко продължаваше да се променя. Аз бях различен, виждах, чувах и правех неща, които преди седмица биха ми изглеждали невъзможни. Струваше ми се, че и Генералът трябва да се промени.

Завих по Дов стрийт и паркирах катафалката до бордюра, точно под табелата, на която пишеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ГАТЛИН, ДОМ НА НАЙ-УНИКАЛНИТЕ ИСТОРИЧЕСКИ ПЛАНТАЦИИ В ЮГА И НА НАЙ-ДОБРИЯ МАСЛЕН ПАЙ В СВЕТА“. За пая не бях особено сигурен, но другото определено беше вярно.

— Какво правиш?

Изключих двигателя на колата.

— Трябва да поговорим.

— Не съм такова момиче. Не се натискам по колите с момчета. — Опитваше се да се шегува, но можех да го чуя в гласа й. Беше ужасена.

— Разкажи ми.

— За какво?

— Занасяш ли ме? — Едвам се удържах да не изкрещя.

Лена подръпваше гердана си, въртейки нервно капачка от кутия сода.

— Не знам какво искаш да ти кажа.

— Можеш да ми обясниш какво стана там.

Тя гледаше разсеяно през прозорците в мрака.

— Той се ядоса. Понякога си изпуска нервите.

— Изпуска си нервите? Искаш да кажеш, хвърля неща из стаята, без да ги докосва, и пали свещи от разстояние?

— Итън, съжалявам. — Гласът й беше спокоен и равен.

Но не и моят. Колкото повече отбягваше въпросите ми, толкова повече се вбесявах.

— Не искам да се извиняваш. Искам да ми кажеш какво става.

— С кое?

— С чичо ти и със странната му къща, която някой е успял да преобзаведе напълно само за дни. С храната, която се появява и изчезва просто ей така. С всички тези разговори за граници и за твоята защита. Избери си нещо.

Тя разтърси глава.

— Не мога да говоря за това. А и ти няма да разбереш.

— Откъде знаеш, като не ми даваш никакъв шанс?

— Моето семейство е различно от другите. Повярвай ми, няма да го понесеш.

— Какво трябва да означава това?

— Приеми го, Итън. Казваш, че не си като тях, но си. Искаш да бъда различна, но ако може, да е съвсем малко. Не изцяло различна.

— Знаеш ли какво? И ти си луда като чичо си!

— Дойде в къщата ми, без да си поканен, а сега се ядосваш, защото не харесваш това, което видя.

Не отговорих. Не виждах нищо през прозорците навън, не можех и да разсъждавам ясно.

— И си ядосан, защото се страхуваш. Всички вие се страхувате. Дълбоко в себе си всички сте еднакви. — Лена звучеше уморено, сякаш вече се беше предала.

— Не. — Погледнах към нея. — Ти се страхуваш.

Тя се изсмя язвително.