Прелестно изкупление

— Не можеш. Това е моят живот, или каквото и да е то… — Обърнах се и я погледнах.

Тя отпусна глава на рамото ми и погали нежно с ръка лицето ми, после ме притегли към себе си. Не го беше правила, откакто бях малък.

— Това е твоят живот. Прав си. И не мога да вземам решение като това вместо теб, колкото и да ми се иска. А ми се иска много, ужасно много.

— Някак си се досетих за това.

Тя се усмихна тъжно.

— Просто искам да си с мен. Не желая да те изгубя отново.

— Знам. И аз не искам да те напускам.

Притиснати един до друг се взирахме в коледния град може би за последен път. Поставих количката обратно на мястото й.

Знаех, че вече няма да празнуваме заедно Коледа, независимо какво щеше да се случи. Или щях да бъда тук за известно време, или да си тръгна — но и в двата случая, щях да премина някъде другаде. Нещата не можеха да останат такива завинаги, дори и в този Гатлин, който не беше Гатлин. Независимо дали щях да успея да си върна живота обратно.

Нещата се променят.

После се променят отново.

Животът е такъв, а дори и смъртта, предполагам.

Не можех да бъда и с майка си, и с Лена, не и в това, което бе останало от живота ни. Те двете никога нямаше да се срещнат, въпреки че им бях разказал всичко, което трябваше да знаят една за друга. Откакто бях дошъл, майка ми ме бе накарала да й опиша всеки талисман от гердана на Лена, всеки ред от всяко стихотворение, което някога бе писала, всяка история за най-незначителните неща, които някога ни се бяха случвали. Неща, които дори не знаех, че помня.

И все пак не бе същото, не бяхме като истинско семейство и едва ли някога щяхме да бъдем.

Лена, майка ми и аз.

Никога нямаше да ми се надсмиват заедно за нещо, да пазят някаква тайна от мен или дори да се скарат заради мен. Майка ми и Лена бяха най-важните хора в живота ми и в смъртта ми, а никога нямаше да могат да бъдат двете заедно до мен.

Това си мислех, когато затворих очи. Когато ги отворих, майка ми я нямаше — сякаш знаеше, че не бих могъл да я остава, ако беше тук. Не бих могъл да тръгна, ако тя стоеше и ме гледаше от прага. Честно казано, аз самият не знаех дали наистина бих могъл да го направя.

Сега вече никога нямаше да разбера.

Може би така беше по-добре.

Прибрах в джоба си двата камъка, затворих внимателно вратата зад себе си и заслизах по стъпалата. Във въздуха се разнесе миризмата на пържени домати и ме настигна точно когато бях на прага.

Не се сбогувах. Имах чувството, че ще се видим отново. Някой ден, по някакъв начин.

Освен това нямаше какво да кажа на мама, което тя вече да не знаеше. И нямаше как да й го кажа и да изляза пак през тази врата.

Тя знаеше, че я обичам. Знаеше, че трябва да тръгна. В края на деня нямаше какво друго да си кажем.

Не знаех дали ме наблюдава отнякъде как си тръгвам.

Казах си, че е така.

Надявах се да не е.

Петнайсета глава

Повелителят на реката

Щом направих и крачка през вратата, водеща към реката, познатият ми свят отстъпи пред непознатия по-бързо, отколкото очаквах. Дори в отвъдното има някои места, които са забележимо повече неща от останалите.

Реката бе едно от тях. Тя не бе като някоя от реките, които бях виждал в смъртния окръг Гатлин. Също като Голямата бариера тя бе шев. Нещо, което свързваше световете заедно, без да бъде част от никой от тях.

Бях в напълно непозната и неотбелязана на никоя карта територия.

За щастие гарванът на чичо Абнър изглежда знаеше пътя. Ешу пърхаше над главата ми, кръжеше и ме насочваше, понякога кацаше на високите клони на дърветата, за да ме изчака, ако се забавех много. Като че ли нямаше нищо против задачата си, понякога подкрепяше пътуването ни с един пронизителен крясък. Може би се наслаждаваше на промяната във всекидневието си. В това отношение ми напомняше за Лусил, само дето не забелязвах да похапва малки мишлета като нея, когато бе гладна.

И когато го виждах да ме гледа, той наистина ме гледаше. Всеки път, щом започнех да се чувствам отново нормален, го виждах пак пред себе си и по гръбнака ми минаваха тръпки, сякаш го правеше нарочно. Сякаш знаеше, че може да ми го причини.

Чудех се дали Ешу бе истинска птица. Можеше да пресича между световете, но това правеше ли го свръхестествено създание? Според чичо Абнър си беше просто гарван.

Може би всички гарвани са зловещи по принцип.