Прелестно изкупление

Тръгнах по пътеката към най-старата част на гробището. Част от мен се боеше, че ще видя изгорелите почернели стени на къщата през дупките в покрива и в спалнята на леля Пру. Но се оказа, че не е трябвало да се притеснявам. Когато я видях, къщата изглеждаше точно такава, каквато я помнех от детството си. Люлката на верандата се поклащаше леко от вятъра, а на масичката до нея имаше чаша лимонада. Тази гледка помнех от малък.

Вратата бе издялана от хубав южняшки син гранит; Ама го бе избирала лично часове наред. „Жена като леля ти заслужава подходящ паметник“, бе казала тя. „А и ако Прудънс не е доволна, ще ме тормози и от отвъдното.“

И двете твърдения сигурно бяха верни. В горната част на плочата бе издълбан деликатен ангел с протегнати напред ръце, в които държеше компас. Бях готов да се обзаложа, че никой друг ангел в това гробище, а може би и из гробищата на целия Юг, не държи компас. Гравираните ангели в гатлинското гробище държат всякакви цветя, някои са се вкопчили в плочите, сякаш животът им зависи от това. Но никой не беше с компас, никога. Обаче за жената, която бе прекарала половината си живот, маркирайки тайно чародейските тунели, това бе напълно подходящ избор. Под ангела имаше надпис:

„Прудънс Джейн Статъм

Красавицата на бала“

Леля Пру сама бе избрала надписа, като бе настоявала да има едно „е“ накрая вместо „а“, защото така й звучало по-благозвучно, някак по френски, въпреки че дори не беше истинска дума. Но в крайна сметка баща ми отсече, че леля Пру винаги е била истински патриот и нямало да има нищо против надписът да си бъде на чист южняшки американски английски. Не бях толкова убеден, но тогава нямах настроение да навлизам в подобни спорове. Това бе само една част от подробния списък с указания, който бе оставила за провеждане на погребението й — в него имаше списък с гостите в църквата с изрично споменати имената на нежеланите лица.

И все пак само гледайки тази надгробна плоча, усетих, че се усмихвам.

Преди да успея да потропам, отвътре се чу кучешки лай и тежката входна врата се отвори. Леля Пру стоеше на прага, косата й все още бе навита с пластмасови розови ролки, едната й ръка бе поставена на кръста. В краката й се мотаеха три йоркширски териера — първите трима Харлон Джеймсовци.

— Е, ма крайно време беше!

Сграбчи ме за ухото с бързина, каквато никога не бях виждал от нея, докато бе жива, и ме вкара в къщата.

— Винаги си бил ужасен инат, Итън Уейт! Но туй, което напра’и тоз път, не беше правилно. Не знам какво та прихвана, в името на милостивия Господ, но смятам да та пратя да си избереш пръчка, да та пребия с нея…

Това беше очарователен обичай от времето, когато леля Пру е била малка — да пращаш детето само да си избере пръчката, с която да бъде набито. Познавах я обаче достатъчно отдавна, за да знам, че никога не би ме ударила. Иначе да го бе направила много отдавна, още преди години.

Все още извиваше ухото ми и трябваше да се приведа, защото тя стигаше само до половината на моята височина. Целият отряд от териери продължаваше да лае и да се тътри след нас, докато тя ме влачеше към кухнята.

— Нямах избор, лельо Пру. Всички, които обичам, щяха да умрат.

— Няма нужда да ми казваш. Гледах цялото нещо и, кълна се, голямо шоу беше! — изсумтя тя. — И кат’ си помислиш, че хората някогаж казваха, че аз съм била царица на драмата!

Мъчех се да не се разсмея.

— Тук имаш ли още нужда от очилата си?

— Нося ги по навик, предполагам. Май са чувствам гола без тях. — Тя спря да ходи и насочи костеливия си пръст към мен. — Не са пробвай да сменяш темата. Тоз път сътвори по-голяма бъркотия от сляп бояджия.

— Прудънс Джейн, защо не спреш да крещиш на горкото момче? — разнесе се мъжки глас от съседната стая. — Стореното сторено…

Леля Пру ме дръпна обратно в коридора, без да отслабва хватката си.

— Не ми казвай какво да правя, Харлон Търнър!

— Търнър? Това не е ли… — започнах аз, но преди да довърша, тя ме вкара в дневната и аз се озовах лице в лице не с един, а с петимата съпрузи на леля Пру.

Тримата по-млади — най-вероятно първите й съпрузи — похапваха царевички и играеха карти; ръкавите на белите им ризи бяха навити до лактите. Четвъртият седеше на дивана и четеше вестник. Той погледна към нас и ми кимна, побутвайки малка бяла купичка към мен.

— Царевички?

Поклатих глава.

Помнех петия съпруг на леля, Харлон — онзи, на когото тя кръщаваше кучетата си. Когато бях малък, той носеше твърди бонбони с вкус на лимон в джоба си и ми ги даваше, докато седяхме в църквата. Изяждах ги всичките. Никой не може да ти попречи да ядеш каквото си искаш в църквата, когато си на път да пукнеш от скука. Линк веднъж изпи цяло шишенце с ментова вода за уста по време на проповед за изкуплението. После прекара целия следобед и част от вечерта, изкупвайки този си грях.

Харлон изглеждаше точно както го помнех. Той вдигна ръцете си нагоре в знак, че се предава.

— Прудънс, ти си най-свадливата жена, коят’ съм срещал през целия си живот!