Прелестно изкупление

Всички тези хора, които книгата бе засегнала и наранила. Хората, които познавах, и другите, които ми бяха чужди. Усещах как отново се отдръпва от мен и изпищях — този път по-силно.

Ама сграбчи книгата, покри ръцете ми с нейните. На местата, където кожата й докосваше корицата, чувствах как тя гори. Очите й се насълзиха, но тя не пусна книгата.

— Помогнете ни! — изкрещях към небето.

Но не небето ми отговори.

В мрака се материализира Женевиев Дюшан, мъгливата й фигура изглеждаше толкова плътна, че създаваше илюзията, че бе възможно да я докоснеш.

Дай ми я.

Ама също я виждаше — бе очевидно от смутеното й изражение. Но аз бях единствената, която можеше да я чуе. Дългата й червена коса се вееше от вятъра по начин, който изглеждаше едновременно невъзможен и напълно правилен.

Аз ще я взема. Тя не принадлежи на този свят. Никога не е била истински част от него.

Исках да й подам книгата — за да я предаде на Итън и да спра болката, която изпитваше Ама.

Но Женевиев бе тъмен чародеец. Трябваше само да погледна в жълтите й очи, за да си го спомня.

Ама трепереше.

Женевиев протегна ръка. Ами ако направех грешен избор? Итън никога нямаше да получи книгата и аз никога вече нямаше да го видя…

Откъде да знам, че мога да ти се доверя?

Женевиев ме погледна с изпълнените си с болка очи.

Ще разбереш само ако го направиш.

Великите се вглеждаха отгоре към нас, но нямаше как да разбера дали ще ни помогнат. Смъртните ръце на Ама горяха редом до моите чародейски и „Книгата на луните“ не беше по-близо до Итън, отколкото когато неотдавна се намираше в ръцете на Ейбрахам Рейвънуд.

Понякога имаш само един избор.

Понякога просто трябва да скочиш.

Или да пуснеш това, в което си се вкопчил…

Вземи я, Женевиев.

Отдръпнах ръцете си и Ама направи същото.

Книгата направо подскочи, сякаш чувстваше, че това бе единствената възможност да избяга. Тя отхвръкна към външния кръг, където Джон и Линк се държаха за ръце.

Сияещата зелена светлина все още бе там и Джон фокусира погледа си върху книгата.

— Не мисля така!

Той изстреля лъч светлина, която рикошира обратно в средата на кръга и чакащите ръце на Женевиев. Тя затвори мъглявите си длани около нея и книгата сякаш потръпна.

Не и този път.

Затаих дъх, вслушвайки се във виковете на Ама.

Женевиев притисна книгата до гърдите си и се разтвори във въздуха.

Сърцето ми спря.

— Ама! Тя я взе!

Не можех да мисля, да чувствам или да дишам. Бях направила погрешен избор. Никога вече нямаше да видя Итън. Коленете ми се огънаха и усетих, че се строполявам на земята.

Чух раздиране на въздуха и една ръка ме хвана през кръста.

— Лена, виж — каза Линк.

Избухнах в сълзи и погледнах към него. Свободната му ръка сочеше небето.

Женевиев бе там, в мрака, а червената й коса се рееше зад нея. Тя подаваше „Книгата на луните“ на Сула, която я поемаше в ръцете си.

Женевиев ми се усмихна.

Можеш да ми вярваш. Съжалявам. Толкова съжалявам.

И изчезна, оставяйки Великите да се носят в небето след нея като някакви гиганти.

Ама притисна изгорелите си ръце до гърдите и се втренчи в семейството си от другия свят. Светът, в който бе заседнал Итън. По лицето й се стекоха сълзи, докато зеленият блясък загасваше около нас.

— Предайте тази книга на момчето ми, чувате ли?

Чичо Абнър докосна шапката си, изпращайки й поздрав.

— Да знаеш, че чакаме пая си, Ама. Един от онези лимонените, с белтъчния крем, ще ми се отрази добре.

Ама изхлипа за последно и краката й я предадоха и се превиха под нея. Подхванах я, за да не се свлече съвсем. Гледах как дъждът угася огъня и Великите изчезват. Нямаше как да знам какво щеше да стане сега. Само едно нещо знаех със сигурност.

Итън вече имаше шанс.

Останалото зависеше от него.

Книга трета

Итън

Трийсета глава

Изгубеното време