Приятна вечер

Усети, че през тялото му преминава тръпка на ужас.

Мануел не гледаше към него. В момента той се взираше в огромните си ръце.

— Това е единственият изход. Ще трябва да я лъжа — измърмори той. — Дано ми прости господ.

Шеста глава

В кисело настроение, детектив първа степен Том Лепски седеше зад бюрото си в полицейския участък на Парадайз Сити. Прелистваше сводката с престъпленията от предната нощ и нещо си мърмореше.

Настроението му беше кисело, защото се бе скарал с жена си, Керъл. В тези караници все той губеше и от това съвсем се вкисваше.

Лепски обичаше да се излежава. Все му се налагаше да търчи към полицейския участък, за да стигне навреме, но това не го притесняваше. А търченето бе изчислено до секунда.

Но най-обичаше да си похапва на закуска — три яйца, шунка на грил, препечен хляб, конфитюр и кафе. В седем и петнайсет Керъл се изтърколи от леглото, отиде в кухнята да приготви закуската му, в това време Лепски се избръсна, взе си душ и се облече.

Тази сутрин си бе облякъл ризата и тъкмо се бореше с панталоните, изведнъж се сепна. Не долавяше миризмата на печена шунка, нито се чуваше цвърченето на пържените яйца. Озадачен, вдигна ципа на панталоните си и тръгна към кухнята, но срещна Керъл на вратата на спалнята със сочно на вид парче шунка, забодено на вилица.

— Здрасти, скъпа — каза Лепски и спря. — Какво става със закуската ми?

— Без чиста риза… без закуска — отсече Керъл с властния си глас.

— Риза? — зяпна Лепски. — Какво общо може да има ризата с моята закуска?

— Не си облякъл чистата риза, която ти приготвих снощи.

Лепски издаде такъв звук, че и дива котка би се стреснала.

— Нищо й няма на проклетата ми риза! Хайде дай закуската.

— Тази риза е мръсна — натърти Керъл. — Изглежда, ти липсва елементарно самоуважение.

— Самоуважение? Какво общо може да има самоуважението с моята закуска?

— Лепски! Тази риза я носиш от три дни — каза Керъл бавно и отчетливо. — Не те ли е срам. Погрижих се да ти изгладя чиста риза. Облечи я!

— Нищо няма да стане, ако я понося още един ден. Хайде дай ми закуска!

— Няма да допусна, ти, детективът първа степен да приличаш на мърльо! Ако не облечеш чиста риза, няма да получиш закуска!

Лепски се поколеба. Времето минаваше. Беше гладен и като видя решимостта на Керъл, изпъшка, дръпна ризата-дразнител и наоколо се разлетяха копчета. Като видя, че слага другата риза, Керъл кимна и се оттегли в кухнята.

Пристигна в полицейския участък с десет минути закъснение. Макс Джакъби тъкмо се готвеше да се заяде с него, но като видя киселото му изражение, реши да си държи устата затворена.

— Кубинците! — изведнъж избухна Лепски. — Виж какви каши са забъркали снощи! — Той размаха към Джакъби сводката с престъпленията. — Всяка нощ без изключение тези гадове ни създават проблеми! Флорида започва да прилича на Чикаго по престъпленията.

— Е, да, но поне имаме работа — каза Джакъби.

Телефонът до Лепски иззвъня.

Той грабна слушалката и изрева:

— Лепски.

— Лари на телефона. Оня изрод, дето застреля двамата при обира на наема идва на себе си. Лекарят казва, че можем да говорим с него три минути. Искаш ли аз да говоря или ти ще дойдеш?

— Аз! — изкрещя Лепски. — Пристигам след десет минути. — Той трясна слушалката. — Хайде, Макс. Убиецът на касиера с наема идва на себе си. Да вървим!

По пътя към болницата, докато Лепски караше, Джакъби отбеляза:

— Много шик риза си облякъл, Том.

Лепски го погледна недоверчиво. Чудеше се дали не го занася.

— Наистина ли така мислиш?

— Съвсем наистина. Не мога да разбера как успяваш винаги да си с чиста риза.

Лепски го погледна самодоволно.

— Въпрос на самоуважение. В края на краищата аз съм шеф. Един шеф трябва да изглежда добре, да е спретнат. Та като говорим за ризи, Макс, този парцал, дето си го облякъл, е направо срам.

— Май си прав — Джакъби въздъхна, — обаче аз нямам такова чудесно момиче като Керъл да се грижи за мене.

Лепски се намръщи.

— Какво общо има тя с цялата работа? Вярно е, че прането е нейно задължение, но всеки уважаващ себе си човек трябва да си сменя ризите ежедневно. Трябва да обръщаш повече внимание.

— Да — въздъхна Джакъби. — Ще обръщам.

Доктор Джерълд Скинър, шеф на болницата в Парадайз Сити, ги посрещна в своя кабинет. Той бе слаб, висок, плешив и много зает.

— Разбрах, че вие двамата искате да говорите с оня кубинец. — Трябва да сте наясно, че той умира. Има благоприятни признаци, че ще дойде в съзнание, но дали ще говори свързано и ще му се разбира ли нещо, все още не се знае.

— Наистина ли ще хвърли топа? — попита Лепски, давайки си сметка, че той стреля по младия кубинец.

Скинър сви рамене.

— Предполагам, че така ще стане, но той все пак е млад. Може и да прескочи трапа. Състоянието му обаче не е цветущо. В интензивното може и да оживее — грижим се възможно най-добре.

Лепски изсумтя.

— Той уби двама души. Какво значение има.

Скинър го изгледа студено.

— За нас има значение — каза той. — Ние, лекарите, имаме репутацията на хора, които се стремят да спасят всеки човешки живот, независимо за кого става въпрос. Бих ви помолил максимално да съкратите разпита на този човек.