Приятна вечер

— Сега ще поизчакаме — каза Брейди, като седна. — Ще се правим, че уреждаме сделка. — Той отвори куфарчето и извади свитък документи. Раздели документите и даде част от тях на Баниън.

Един сервитьор се приближи.

— Нещо за пиене, Майк?

— Едно кафе.

Брейди поръча кафе и сандвичи с пушена сьомга. Когато донесоха кафето и сандвичите, той плати и остави тлъст бакшиш.

Джош Прескът влезе във фоайето, точно когато Брейди дояждаше сандвича, който Баниън бе отказал.

— Това е хотелският детектив — съобщи Брейди. — Човекът, за когото Маги ще се погрижи.

Двамата наблюдаваха, как Прескът се огледа, как излезе от хотела и забързано се отправи към плувния басейн.

Малко след два часа, те видяха двама от охраната да отиват при нощния пазач. Но само оставиха някакви ключове и си тръгнаха.

— Всичко върви като по часовник — измърмори Брейди. — Сега плячката е в сейфа. Ще изчакаме семейство Уорънтън да пристигнат и поемаме.

Десет минути по-късно Мария и Уилбър Уорънтън влязоха в хотела. Докато Мария вървеше към асансьора за президентския апартамент, Уилбър взе ключовете от нощния пазач и забърза след жена си.

Брейди вторачено гледаше диамантите на Мария, която нетърпеливо изчакваше Уилбър.

— Погледни тези камъни — измърмори Брейди. — Ще бъде лесна работа, Майк. Ще им оставим пет минути, после ще се качим, ще разбием сейфа, а през това време те вече ще са си в леглото.

Като си даваше сметка, че се впуска в първото си криминално престъпление, Баниън почувства студена пот да избива по челото му.

„Първото и последното“, си помисли той, загледан как Брейди прибира фиктивните документи обратно в куфарчето.

Брейди вдигна очи.

— Всичко наред ли е, Майк?

— Да.

Известно време останаха неподвижни, след това Брейди кимна, и двамата мъже се изправиха и тръгнаха към асансьора.

Нощният портиер, зает със списъка на гостите за закуска, не погледна изобщо към тях.

Докато асансьорът ги отнасяше към най-горния етаж, Брейди потупа ръката на Баниън.

— Всичко ще мине като сън — каза той.

Осма глава

Мануел се появи откъм покритата част на терасата и заразтрива коленете си започнали да го наболяват. Беше прекарал известно време коленичил на мраморния под на терасата като се преструваше, че се моли. Няколко минути остана така с наведена глава, но повече не бе в състояние да сдържа нетърпението си и погледна крадешком към Анита. Като видя, че тя не се помръдва, с глава, клюмнала между дланите, той тихо се изправи, обърна се и тръгна без да откъсва поглед от нея. Тя остана неподвижна. Тогава Мануел се отправи към дневната на президентския апартамент.

Фуентес седеше в едно кресло с цигара между дебелите си устни. Тлъстото му лице лъщеше от пот.

Двамата се спогледаха.

— Всичко върви добре — каза тихо Мануел. — Без истерии. Тя се моли.

Фуентес презрително рече:

— Когато някой умре, жените винаги се молят. И каква полза от това?

— Молитвите успокояват — обясни Мануел и се засмя. — Няма да имаме повече неприятности с нея. — Погледна часовника си. Беше два и Уорънтънови ще пристигнат всеки момент. Погрижи се за мъжа, а аз — за жената. Тя може би ще вика. Жените са непредсказуеми. Ще внимавам да не ни скрои някой номер. Ти обаче няма да имаш проблеми с мъжа.

Фуентес кимна. Мислеше си за Анита. Тя го плашеше. Дали няма да го прокълне? Знаеше, че го обвинява за смъртта на Педро.

— Анита може да стане опасна. Може да провали плановете ни. Мануел се приближи до вратата и погледна навън към осветената от лунните лъчи тераса. Анита едва се виждаше, полускрита зад едно портокалово дърво, все още коленичила.

Той се обърна към Фуентес.

— Отпусни се, приятелю. Какво може да направи? Та тя няма пистолет. Още се моли, а когато жените се молят за мъртвите, те се молят дълго, дълго.

Ако знаеше истината, щеше доста да се стресне, че Анита всъщност съвсем не се молеше. Новината, че Педро е мъртъв, я беше вцепенила. Беше дошла с Мануел в този тъмен ъгъл на терасата почти като робот. Бе коленичила, защото и той бе коленичил. Беше затворила очи и стиснала ръце, но молитвите, които толкова пъти изричаше, бяха като празни страници в паметта й. Можеше да мисли само за мъжа си. Виждаше го в болница, на легло и някое ченге с безизразно лице, седнало до леглото му.

Педро Сертес, убиецът на касиера с наемите в Сийком, прострелян от детектива Том Лепски при опит за бягство с три хиляди долара, почина, след като за кратко дойде в съзнание.