Приятна вечер

Постоя малко над тях, седнала с подгънати под тялото крака.

— Педро, чуй ме — нежно рече тя. — Сега ще отмъстя за теб и ти ще почиваш в мир. Надявам се, че където и да си, ще видиш, как жената която винаги те е обичала, ще се разправи с тези зверове. Знам, така би искал и ти.

Тя извади ножа и коленичи пред неподвижното тяло на Мануел. Гледаше с отвращение брадясалото му лице.

— Твърдиш че си честен човек. Твоите хора ти вярват — каза меко тя. — Обеща, че нищо няма да се случи на мъжа ми. Излъга ме за бомбите. Нямаш устройство, с което да ги взривиш. Изнуди ме да поема огромен риск и да скрия тези мними бомби. Не те беше грижа? Единственото, за което мислеше, бяха парите нали, честни човече?

На тъмния хоризонт се показаха първите лъчи. Слънцето изгряваше. След около час щеше да се зазори.

— Така че аз те наказвам, лъжецо! — прошепна Анита. Тя повдигна с палец клепача на Мануел Ръката и беше сигурна и тя бавно и внимателно заби върха на ножа в окото му и го завъртя, наклонена над него тя направи същото и с лявото му око. Когато от очите на Мануел бликна кръв, тя се изправи.

— Сляп лъжецо, никой няма да дойде при теб. Няма да можеш да предадеш никого, така както предаде мен. Живей и бъди нещастен?

Премести се до Фуентес и коленичи до него.

— Ако не беше ти, Педро можеше да е жив сега гласът и бе станал груб.

Тя хвана дръжката на ножа с две ръце и започна да мушка неподвижното тяло с фанатични ярост.

Небето вече беше озарено от слънцето, когато тя влезе в стаята. Отиде в банята и изми кръвта от ръцете си. После изми и ножа.

Почувства се спокойна, но не и удовлетворена.

Педро нямаше да почива в мир, докато детективът, който го застреля, беше жив. Спря и помисли. Как се казваше той? По едно време се уплаши да не би да е забравила, но после името изпъкна ясно в съзнанието й: Том Лепски.

Но къде беше той? Как можеше да го намери? Дори не знаеше как изглежда? Помисли отново и отиде в стаята, където намери телефонния указател на града. Трябваха й само пет минути, за да открие домашния му адрес.

Отново спря и помисли. Този детектив нямаше да е толкова лесен, като Мануел и Фуентес. Щеше да е опасно да се доближи до него с ножа. Притича към мястото, където бе оставила пистолета на Фуентес. Грабна го и се спусна надолу по задните стълби към служебния изход и оттам навън. Загуби се в зората на още един топъл ден.

* * *

В седем и трийсет Лепски седна да закуси три яйца, парче шунка и препечени филийки. Седнала срещу него, Керъл го гледаше как ги хруска и завистта й растеше.

Тя пазеше диета и на закуска си позволяваше само чаша кафе без захар, но тази сутрин, като гледаше Лепски как яде, почувства, че стомахът й се свива. Но нали беше жена с воля, устоя на изкушението да грабне чинията му и да довърши шунката и яйцата. Не се въздържа обаче да изрази критичното си отношение.

— Лепски, ядеш твърде много! — рече тя, когато Лепски започна третото си яйце.

— Да, това е страхотна шунка — каза Лепски.

— Ти не ме ли слушаш? Нямаш нужда от такава тежка закуска. Виж мен, аз пия само кафе без захар!

Лепски добави още захар в кафето си и отряза ново парче шунка. Пресегна се и взе друга филийка.

— Трябва да имам сили все пак, скъпа — той сложи хапка в устата си. — Работата ми е тежка. Трябва да се храня добре.

— Тежка работа ли! Чакай аз да ти кажа! Знам как работиш ти, по цял ден стоиш с крака на масата и четеш комикси. Ако не това, то подпираш баровете и се правиш на страхотен детектив. Работа! Не знаеш ти как се работи! А какво да кажа аз! Аз, която чистя къщата, готвя, пера ти ризите? Какво?

Лепски беше чувал това и преди. Усмихна й се мазно.

— Права си скъпа. Не знам какво щях да правя без теб.

Керъл изсумтя.

— Всички мъже казват така! Никого не можете да заблудите. Отсега нататък ще ядеш по едно яйце и малко шунка, за да си здрав. Ще изглеждаш по-добре.

Лепски само се усмихна по-широко.

— Не, аз имам по-хубава идея. Ти ще ядеш по едно яйце и малко шунка, а аз обичайната си закуска.

Керъл бе готова да отговори, но я прекъсна звънецът на входната врата.

— Кой може да е? — запита се тя и бутна стола си назад.

Лепски взе още хляб.

— Хайде скъпа, задоволи любопитството си! — каза той и си намаза масло на хляба.

— Защо не идеш ти? — запротестира Керъл. — Аз ли трябва да правя всичко в тази къща?

— Може да е пощальонът, скъпа, с голям и скъп подарък за теб — отвърна Лепски и си намаза мармалад.

Керъл се усмихна с досада и отиде да отвори вратата.

За нейна изненада, отпреде й стоеше ниска, пълна кубинка, облечена в черни работни панталони и черна фланела.

— Да, какво има? — попита Керъл.

— Искам да говоря с господин Лепски — отговори Анита.

Дясната й ръка, скрита зад гърба стисна 38-калибровия пистолет, който Фуентес бе изтървал.

— Мъжът ми закусва и не иска да го безпокоят! Коя сте вие?

Анита гледаше хубавата жена пред себе си. През объркания й мозък премина мисълта, дали и тази ще страда като нея, когато загуби мъжа си.

— Аз съм Анита Сертес, — каза тя. — Господин Лепски иска да говори с мен за мъжа ми.

— Трябвало е да отидете в управлението. Почакайте, ще го попитам.