Принц с часовников механизъм

Кратка история от времето на "Град от кости*

Магнус Бейн лежеше на пода в бруклинското си жилище, вперил

поглед в голия таван. Подът лепнеше, както и почти всичко останало в

апартамента. Вълшебно вино, размесено с кръв, се стичаше на ручейчета

по нацепените дъски на пода. Барът, който представляваше врата,

сложена напряко върху два очукани метални контейнера за боклук,

излезе от строя по някое време през нощта, когато се развихри

ожесточената битка между един вампир и Бат — върколак от глутницата

в центъра на града. Магнус бе доволен. Партито нямаше да е на ниво, ако

нещо не бе потрошено.

Разнесоха се тихи стъпки и нещо се плъзна край гърдите му: нещо

малко, меко и тежко. Той вдигна поглед и установи, че се взира в две

раздалечени златистозелени очи, подобни на неговите. Бе

Председателят Мяу.

Той погали котката, която доволно заби ноктите си в ризата му. От

тавана върху главите им се посипаха няколко парти-ленти и

Председателят Мяу изплашено отскочи встрани.

Магнус се надигна с въздишка. Обикновено се чувстваше така след

всяко парти — изморен, но твърде превъзбуден, за да заспи. Мислите му

се въртяха около събитията от изминалата нощ, но като издраскано СD

се връщаха непрекъснато към едно и също място и се въртяха около

него, завихряйки спомените му като във въртоп.

Ах, тези деца нефилими. Не бе изненадан, че Клариса най-после го

бе открила; знаеше, че заклинанията за блокиране на паметта нямаше да

действат вечно. Бе го казал на Джослин, но тя бе твърдо решена да

предпази момичето възможно най-дълго. Сега, когато я бе срещнал,

осъзнаваща и разбираща всичко, се чудеше дали наистина се е нуждаела

от цялото това предпазване. Бе буйна, импулсивна, смела… и

късметлийка, като майка си.

Случваше се, когато вярваш в късмета си. Така или иначе нещо я бе

отвело в Института на ловците на сенки, единствените, които можеха да

я предпазят от Валънтайн. Колко жалко, че Мерис и Робърт не бяха тук.

Неведнъж си бе имал работа с Мерис, но бяха изминали години, преди да

види младата генерация.

Имаше само смътен спомен за посещението си при Мерис и Ходж и

там в коридора имаше две момчета, на около единайсет, които

препускаха напред-назад и се сражаваха с детски серафимски ками. Едно

момиче с черна коса, сплетена на две плитки, ги гледаше и роптаеше на

висок глас, че не са я включили. Почти не им бе обърнал внимание

тогава.

Но сега — когато ги видя, остана поразен, особено от момчетата —

Джейс и Алек. Когато имаш толкова много спомени, е трудно да

определиш към кой точно искаш да се върнеш, както когато прелистваш

книга, съдържаща хиляди страници, и се опитваш да откриеш в нея

точно определен абзац.

Този път, обаче, знаеше какво му е нужно.

Прекоси, лазейки, нацепения под и коленичи, за да отвори вратата

на дрешника. Разбута дрехите и различните пакети и еликсири,

търсейки пипнешком това, което му трябваше. Когато излезе от

дрешника, кашляйки от кълбата прах, влачеше обемист дървен сандък.

Въпреки че бе живял дълго, предпочиташе да пътува с малко багаж —

пазеше съвсем малко неща, които да му напомнят за миналото.

Усещането му бе, че те ще го обременяват и ще му пречат да върви

напред. Когато си безсмъртен, има опасност да загубиш твърде много

време, връщайки се назад в миналото си.

Толкова отдавна не бе отключвал сандъка — пантите му

заскърцаха така, че Председателят Мяу се скри под дивана, а опашката

му потреперваше нервно.

Съдържанието на сандъка изглеждаше като съкровището на не

особено изискан дракон. Металът и скъпоценните камъни по някои от

предметите блестяха — Магнус извади една стара табакера за емфие с

инициали У.С., капакът, на която бе инкрустиран с проблясващи рубини

и се усмихна на безвкусната вещ и на спомените, които тя пробуди в

него. Останалите неща изглеждаха напълно обикновени: избеляла

кремава панделка, принадлежала на Камила; картонено рекламно

кибритче от Клуба на облаците с думите "Знам какво си", изписани с

дамски почерк от вътрешната страна на капачето; лимерик*, подписан

О.Ф.О.У.У.; полуизгорял лист за писма от Хонконгския клуб, откъдето бе

изключен не защото е магьосник, а защото не е бял. Докосна парче

навито въже, някъде в дъното на сандъка, и си спомни за майка си. Тя бе

дъщеря на холандски колонизатор и индонезийка, починала при

раждане, чието име Магнус никога не узна.

* Хумористично петстишие. — Бел. Прев.

Почти бе стигнал дъното на сандъка, когато намери това, което

търсеше, и го извади, присвил очи: черно-бяла снимка, залепена върху

твърд картон. Не би могла да съществува и нямаше да съществува, ако

не бе обсебеността на Хенри от фотографията. Дори и сега Магнус

можеше да опише как скрива глава и я изважда изпод покривалото на

фотографския си апарат, как бърза с влажните плаки към тъмната

стаичка, която си бе оборудвал в криптата, за да прояви филма, как

крещи на обектите си да не се движат. В онези дни, сниманите трябваше

да са застанали неподвижно пред обектива, за да направиш добра

снимка. Нещо, което не бе лесно, помисли си Магнус, а ъгълчетата на