Шарлот не отговори веднага. Върху лицето й беше легнала сянка,

която Уил не можеше да разгадае. Без съмнение тя също го искаше —

заради Джем, заради Теса, заради двама им?

— Много добре — заяви тя най-сетне. — Ще видя какво мога да

направя.

* * *

Те слязоха от конете да пийнат вода,

и в бистрия ручей на своя любим тя зърна кръвта.

„О, спрете, лорд Уилям! Та вие сте смъртно ранен!" викна тя.

„Не, туй е само на моите дрехи алената боя."

— О, за бога! — промърмори Софи, докато минаваше покрай кухнята.

Трябваше ли Бриджет да избира все такива злокобни песни и то — все с

името на Уил в тях? Сякаш горкото момче не беше страдало достатъчно...

Една сянка изникна от тъмнината.

— Софи?

Тя изписка и едва не изпусна четката, която държеше. Магическа

светлина припламна в сумрачния коридор и девойката видя две познати

сиво-зелени очи.

— Гидеон! — възкликна тя. — Всемогъщи боже, за малко да ме

уплашиш до смърт.

Той придоби разкаяно изражение.

— Съжалявам. Просто исках да ти пожелая лека нощ... а и ти се

усмихваше, докато идваше насам. Реших, че...

— Мислех си за господаря Уил — каза тя и отново се усмихна при вида

на смаяното му изражение. — Само преди една година, ако ми кажеше, че

някой го тормози, щях да остана ужасно доволна, ала сега му съчувствам.

Това е всичко.

Гидеон изглеждаше отрезвен.

— Аз също му съчувствам. Всеки ден, в който Теса не се събужда,

можеш да видиш как частица от живота му се отцежда от него.

— Само ако господарят Джем беше тук... — въздъхна Софи. — Но него

го няма.

— Напоследък трябва да свикваме да живеем без страшно много

неща. — Гидеон докосна лекичко бузата й. Пръстите му бяха мазолести,

загрубели. Не бяха гладките пръсти на джентълмен. Девойката му се

усмихна. — По време на вечерята изобщо не ме погледна — каза той с тих

глас. И наистина беше така. Бяха вечеряли набързо със студено печено

пиле и картофи. Никой нямаше апетит, освен Гейбриъл и Сесили, които се

бяха хранили така, сякаш бяха прекарали целия ден в тренировки. И може

би наистина беше така.

— Притеснявах се за госпожа Брануел — призна си Софи. — Тя

толкова се безпокои за съпруга си и за госпожица Теса, че направо вехне, а

бебето... — Младата жена прехапа устни. — Тревожа се — повтори. Не

можеше да каже повече. Трудно й бе да се отърси от сдържаността,

възпитана в нея през целия й досегашен живот, прекаран в служба,

въпреки че сега беше сгодена за ловец на сенки.

— Имаш нежно сърце — рече Гидеон. Пръстите му се плъзнаха по

бузата и докоснаха устните й в нежна ласка. След това се отдръпна. —

Видях Шарлот да влиза в гостната едва преди няколко минути. Навярно

би могла да поговориш с нея за тревогата си?

— О, не...

— Софи — каза Гидеон. — Ти не си само прислужница на Шарлот, а си

и нейна приятелка. Ако има някого, с когото би говорила, това си ти.

Гостната беше тъмна и студена. В камината не гореше огън, никоя от

лампите не беше запалена и нощта бе спуснала покривалото си над стаята,

обвивайки я в мрак и сенки. На Софи й беше нужен един миг, докато

осъзнае, че една от сенките бе Шарлот — дребничка, безмълвна фигурка в

стола зад бюрото.

— Госпожо Брануел — каза Софи, чувствайки се ужасно неловко,

въпреки окуражителните думи на Гидеон. Преди два дни с Шарлот се бяха

били рамо до рамо в Кадер Идрис, ала сега тя отново бе прислужницата,

дошла да почисти камината и да избърше праха в стаята. В ръката си

имаше кофа с въглища, в джоба на престилката — кутия с огниво. —

Съжалявам... не исках да ви прекъсвам.

— Не прекъсваш нищо, Софи. Поне не нещо важно.

Гласът на Шарлот... Девойката никога не го бе чувала да звучи по този

начин. Толкова слаб, така прекършен.

Тя остави въглищата до огъня и се приближи колебливо до своята

господарка. Ръководителката на Института бе подпряла лакти върху

бюрото, отпуснала глава в ръцете си. Пред нея лежеше отворено писмо с

печата на Съвета. Софи изведнъж си припомни, че преди битката в Кадер

Идрис консулът им беше заповядал да напуснат Института и сърцето й

заби учестено. Но нали бе доказано, че са прави? Несъмнено победата им

над Мортмейн би трябвало да анулира присъдата на консула, особено сега,

когато той беше мъртъв?

— Всичко... всичко наред ли е, госпожо?

Шарлот махна към писмото — немощен, безнадежден жест. Софи

побърза да се приближи и го взе от бюрото.

Госпожо Брануел,

С оглед на кореспонденцията, която сте водили с покойния ми колега,

консул Уейланд, навярно ще останете изненадана от това писмо. Клейвът

обаче, се нуждае от нов консул и след гласуване вие се оказахте водещият

избор сред нас.

Давам си сметка, че навярно сте напълно доволна от това да