Принцеса с часовников механизъм

— Ти го обичаше — нежно довърши Шарлот. — Знаеш ли, помня те като малко момче. Познавах и майка ти. Както и брат ти, винаги до теб. Спомням си и ръката на баща ти върху твоето рамо. Ако това има някакво значение за теб, наистина вярвам, че и той те обичаше.

— Няма значение. Защото аз го убих — каза младежът с треперещ глас. — Забих стрела в окото му... пролях кръвта му. Отцеубийството...

— Не беше отцеубийство. Това вече не беше баща ти.

— Ако не е бил татко, ако не съм сложил край на живота му, тогава къде е той? — прошепна Гейбриъл. — Къде е баща ми? — Почувства как Шарлот го придърпва към себе си, за да го прегърне майчински, държейки го в обятията си, докато той хлипаше на рамото й, усетил вкуса на сълзи в гърлото си, ала неспособен да ги пролее. — Къде е баща ми? — повтори и когато Шарлот го прегърна още по-здраво, той усети стоманената твърдина на ръцете й, силата, с която го държеше, и се зачуди как изобщо му беше минало през ума, че тази дребничка жена е слаба.

До: Шарлот Брануел

От: Консул Джосая Уейланд

Уважаема госпожо Брануел,

Осведомител, чиято самоличност не можете да ми разкриете точно в този момент? Осмелявам се да предположа, че няма никакъв осведомител и че всичко това е ваша измислица, целяща да ме убеди в правотата ви.

Ако обичате, престанете да се държите като папагал, повтаряйки глупашки и до втръсване: „Незабавно да тръгнем срещу Кадер Идрис”, и вместо това ми покажете, че изпълнявате задълженията си като ръководител на Института в Лондон. В противен случай, боя се, ще трябва да предположа, че сте неспособна да го правите и ще бъда принуден да ви освободя от този товар.

Като знак на вашето подчинение, настоявам напълно да престанете да говорите по този въпрос и да не се обръщате към който и да било член на Анклава с молба да се присъедини към вас в безплодното ви начинание. Ако науча, че сте повдигнали този въпрос пред който и да било нефилим, ще го сметна за най-сериозно неподчинение и ще действам подобаващо.

Джосая Уейланд,

Консул на Клейва

Софи беше донесла писмото по време на закуската. Шарлот го беше отворила с ножа си за масло, разчупвайки печата на Уейланд (подкова с буквата „К” за консул, под нея) и едва не го беше скъсала в нетърпението си да го прочете.

Всички около масата я наблюдаваха, Хенри — с тревога по интелигентното, открито лице, когато върху скулите на жена му бавно избиха две тъмночервени петна, докато очите й пробягваха по редовете. Останалите стояха като вкаменени над храната си и Сесили неволно си помисли колко странна бе гледката на групичка мъже, затаили дъх в очакване на реакцията на една жена.

Макар и групичка мъже, която бе по-малобройна, отколкото би трябвало. Отсъствието на Уил и Джем беше като прясна рана, чисто, бяло порязване, в което все още не беше избила кръв, шокът — едва ли не прекалено скорошен за болка.

— Какво има? — обезпокоено попита Хенри. — Шарлот, скъпа...

Тя прочете писмото на глас, с безстрастния ритъм на метроном. Когато свърши, побутна листа настрани, като продължаваше да се взира в него.

— Просто не мога... — започна. — Не разбирам.

Хенри беше пламнал под луничките си.

— Как смее да ти пише така! — каза той неочаквано яростно. — Как смее да се обръща към теб по този начин, да отхвърля тревогите ти с толкова лека ръка...

— Може би има право. Може би е луд. Може би всички ние сме луди — каза Шарлот.

— Не сме! — възкликна Сесили и видя как Гейбриъл й хвърли кос поглед. Трудно й беше да разгадае изражението му. Беше ужасно бледен още с появата си в трапезарията и почти не беше проговорил, нито пък хапнал. Вместо това се взираше в покривката на масата, сякаш в нея се съдържаха отговорите на всички въпроси във вселената. — Магистърът е в Кадер Идрис. Сигурна съм в това.

Гидеон се беше намръщил.

— Вярвам ти — каза той. — Всички ти вярваме, ала без одобрението на консула, въпросът не може да бъде поставен пред Съвета, а без Съвета няма откъде да получим помощ.