Принцеса с часовников механизъм

В този миг вратата на стаята се отвори и двама Мълчаливи братя прекрачиха прага. Алойзиъс видя как в очите на Адел се прокрадна страх. Тя издърпа ръката си от неговата, а той се намръщи — не му беше приятно да вижда боязън у който и да било свой потомък, макар да не можеше да отрече, че братята бяха доста зловещи със своето мълчание и особения начин, по който се движеха, сякаш се рееха над земята. Докато те се приближаваха към леглото на Адел, вратата отново се отвори и родителите й влязоха в стаята: баща й, синът на Алойзиъс, беше облечен в алено бойно облекло; майка й носеше червена рокля, разширяваща се като камбана в кръста, и златна огърлица, на която висеше руна енкели. Те се усмихнаха на дъщеря си, която им отвърна с колеблива усмивка, докато Мълчаливите братя я наобикаляха.

— Адел Лусинда Старкуедър — прозвуча в съзнанието й гласът на един от тях, брат Симон. — Вече си пълнолетна. Време е върху теб да бъде положен първият от знаците на Ангела. Осъзнаваш ли каква чест ти се оказва и ще сториш ли всичко по силите си, за да бъдеш достойна за нея?

Момичето кимна покорно.

“Да“

— И приемаш ли тези знаци на Ангела, които завинаги ще останат върху тялото ти, като напомняне за всичко, което дължиш на Ангела, и за свещения ти дълг към света?

Тя отново кимна покорно. Сърцето на Алойзиъс преливаше от гордост.

— Приемам ги — каза тя.

— Тогава да започваме.

Едно стили проблесна в дългата, бяла длан на Мълчаливия брат. Той улови треперещата ръка на Адел, допря върха на стилито до кожата й и започна да чертае.

Черни линии се подадоха изпод острия връх и пред удивените очи на момичето руната за сила започна да придобива очертания върху бледата кожа от вътрешната страна на ръката й — деликатна плетеница от линии, които се кръстосваха, пресичаха се върху вените й, увиваха се около ръката й. Тялото й беше напрегнато, тя прехапваше горната си устна с малките си зъбки. Адел вдигна поглед и Алойзиъс се сепна при вида на онова, което откри в него.

Болка. Известна болка бе нещо нормално при полагането на Знаци, но той видя в очите на внучката си истинска агония.

Изправи се рязко и столът му отхвръкна назад.

— Спрете! — извика, ала беше твърде късно. Руната беше завършена.

Мълчаливият брат се дръпна назад с разширени очи. Върху стилито

имаше кръв. Адел издаваше тихичък, подобен на скимтене звук, опитвайки се да послуша предупреждението на дядо си, че не бива да вика... но после окървавената й, порязана кожа започна да се отделя от костите, почернявайки бързо, сякаш руната я изгаряше. Момичето повече не можеше да се сдържа. Отметна глава назад и запищя...

Лондон, 1873 г.

— Уил! — Шарлот Феърчайлд открехна вратата на тренировъчната зала в Института. — Уил, тук ли си?

Единственият отговор беше приглушено изсумтяване. Тя отвори вратата докрай, разкривайки просторна стая с висок таван. Самата Шарлот бе израснала, тренирайки тук, и познаваше всяка извивка на дъските на пода, древната мишена, начертана върху северната стена, квадратните стъкла на прозорците, толкова стари, че долната им част беше по-дебела от горната. В средата на стаята, стиснал нож в десницата си, стоеше Уил Херондейл.

Той обърна глава към Шарлот и тя отново си помисли какво странно дете беше... макар че на дванайсет вече едва ли можеше да се нарече дете. Беше наистина красиво момче, с гъста тъмна коса, която се накъдряше лекичко там, където докосваше яката му, и която сега беше влажна от пот и бе залепнала за челото му. Когато бе пристигнал в Института, кожата му беше загоряла от слънцето и провинциалния въздух, ала шест месеца в града бяха изцедили цвета от нея, така че алените петна, избили на скулите му сега, изпъкваха. Очите му имаха необикновено светъл син цвят. Един ден щеше да се превърне в красив мъж, стига да се отървеше от сърдитата гримаса, която постоянно изкривяваше чертите му,

— Какво има, Шарлот? — сопна се той.

Все още имаше лек уелски акцент, леко проточване на гласните, което би било приятно, ако тонът му не беше толкова кисел. Прокара ръкав по челото си, докато Шарлот прекрачи прага наполовина и спря.

— Търся те от часове — каза тя леко троснато, макар че това нямаше особен ефект върху него. Малко неща можеха да му въздействат, когато беше в лошо настроение, а той почти винаги беше в такова. — Забрави ли какво ти казах вчера? Че днес очакваме ново попълнение в Института?

— О, не съм забравил. — Уил хвърли ножа, но не уцели кръга на мишената и още повече се намръщи. — Просто не ме интересува.