Принцеса с часовников механизъм

— Помниш ли онзи път, когато Мелиорн опита да ти избие зъбите, защото го нарече остроух лентяй? — подхвърли Джем. Бе взел малко от уин фена на Мортмейн и бузите му си бяха възвърнали цвета.

Уил се усмихна, напук на всичко — просто не можеше да се сдържи. Това беше единственото през последните няколко години, което го караше да се чувства щастлив — че има в живота си някой, който наистина го познава, който знае какво си мисли, преди дори да го бе изрекъл на глас.

— Аз пък щях да избия неговите в ответ — рече той, — но когато отидох да го намеря, той беше емигрирал в Америка. Несъмнено — за да избяга от гнева ми.

— Хм... — изсумтя Шарлот, както винаги, когато сметнеше, че Уил започва да се самозабравя. — Доколкото чух, той си беше създал доста врагове в Лондон.

— I МШ уп дмуЪод рму ум ипгкум ип о'г ЪоЪ1 уг уйуск уп нагад атдапо — жално възропта Сесили.

— Ти може и да не знаеш за кого говорим, но пък никой тук не знае какво казваш ти — рече Уил, ала в тона му нямаше истински укор. И сам долови изтощението в гласа си. Липсата на сън от предишната нощ си казваше думата. — Говори на английски, Сеси.

Шарлот се изправи и отиде да остави бурканчето с мехлема на бюрото си. Сесили подръпна кичур от косата на брат си.

— Покажи ми ръцете си.

Той ги протегна, припомняйки си огъня, изпепеляващата агония и най-вече — потресеното лице на Теса. Знаеше, че ще разбере защо го бе направил, без дори да се замисли, но онова, което бе видял в очите й... сърцето й се късаше за него.

Искаше му се и тя да беше останала. Приятно му бе Джем и Сесили да са до него, да е заобиколен от обичта им, ала без нея нещо винаги липсваше, една дупка с формата на Теса, зейнала в сърцето му, която никога нямаше да запълни.

Сесили докосна пръстите му, които сега изглеждаха съвсем нормално, като се изключат саждите под ноктите му.

— Направо поразително — каза тя и го потупа лекичко, като внимаваше да не размаже мехлема, после добави с неприкрита нежност в гласа: — Уил открай време има склонност да се наранява. Изгубила съм бройката на всички случаи, в които си е чупил нещо, когато бяхме деца... на ожулванията, на белезите.

Джем се наведе по-близо към креслото, загледан в огъня.

— По-добре да бяха моите ръце — отрони той.

Уил поклати глава. Изтощението сякаш притъпяваше всичко в стаята, замъгляваше тапетите и ги превръщаше в едно тъмно петно.

— Не. Не и твоите ръце. Те ти трябват за цигулката. За какво са ми нужни моите?

— Трябваше да се досетя какво ще сториш — тихо каза Джем. — Винаги знам как ще постъпиш. Трябваше да се сетя, че ще бръкнеш в огъня.

— А аз трябваше да се досетя, че ще изхвърлиш пакета. — В гласа на Уил нямаше гняв. — Беше... беше безумно благородна постъпка. Разбирам защо го направи.

— Мислех за Теса. — Джем облегна брадичка на свитите си колене и се засмя тихичко. — Безумно благороден. Това не е ли по твоята част? Как така изведнъж аз съм този, който върши нелепи неща, а ти се опитваш да ме спреш?

— Господи! Кога си разменихме ролите?

Светлината, пръскана от пламъците, играеше по лицето и косата на Джем, когато той поклати глава.

— Странно нещо е да си влюбен — рече той. — То те променя.

Уил сведе очи към него и най-силното чувство в гърдите му, по-силно от ревност, повече от каквото и да било, бе печално желание да може да сподели болката на приятеля си, да му разкаже за собствените си чувства. Защото не бяха ли те същите като неговите? Нима и двамата не обичаха по един и същи начин едно и също момиче? Ала вместо това каза само:

— Ще ми се да не се излагаш на риск.

Джем се изправи.

— Открай време искам и ти да сториш същото.

Уил вдигна очи, които така бяха натежали от желанието за сън и умората, която идваше с ефекта на целебните руни, че виждаше своя парабатай като фигура от светлина.

— Тръгваш ли си?

— Да, отивам да спя. — Джем лекичко докосна с пръсти заздравяващи ръце на приятеля си. — Почини си, Уил.

Очите на младежа вече бяха започнали да се затварят и той дори не чу вратата, захлопнала се зад Джем. Някъде по коридора Бриджет пееше и гласът й се издигна над пращенето на огъня. Този път Уил не го намери така дразнещ както обикновено — то по-скоро му напомни за приспивната песен, която майка му пееше някога.

Какво по-силно грей от светлината?

Какво по-мрачно е от тъмнината?

Какво по-остро е от меч в ръката?

Какво по-меко е от восък разтопен?

По-ярка истината е от светлината, лъжата по-мрачна е от тъмнината, от меч по-остра е жестоката разплата, а любовта — по-мека е от восък разтопен.

— Песен гатанка — каза Сесили сънливо. — Винаги съм ги харесвала. Помниш ли когато мама ни пееше?

— Май да — призна Уил.