Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Те са некроманти!

— Но как ще ни отърве това от крал Макротус?

— Шшт! Полудя ли? Нито дума повече за това!

Имид Фактало погледна бебето в ръцете си и прошепна:

— В името на Богинята! Какво направихме? Що за живот ще намери това дете тук?

— О, успокой се — каза Елас Сил. — Тези трупове рано или късно ще се разпаднат. После просто ще съберем парчетата… и ще ги заровим някъде.

— Мислиш ли — попита Имид, странно останал без дъх, — че всеки, който е умрял…

Елас Сил го погледна накриво.

— Тайни си имаш, а?

— Не! Нищо такова. Само, ами, майка ми… В смисъл, обичах си я много, разбира се. Но все пак…

— Не си очарован от идеята да я видиш отново ли? — Елас му се усмихна особено гадно и изсумтя: — И ти си мислиш, че имаш проблеми! Аз бутнах мъжа си по стълбите.

Имид я зяпна.

Тя се засмя.

— Не сме ли двамата съвършени светци, а?

Той погледна към площада.

— Мислиш ли… мислиш ли, че е там някъде?

— Защо да не е?

— Защо го уби?

— Пикаеше прав.

— Какво?

Тя го изгледа ядосано.

— Тъпо е, нали? Непрекъснато му казвах да избърше капака на чинията след това. Но правеше ли го? Никога! Нито веднъж! Най-после, ами, писна ми! Защо ме гледаш така? Беше оправдано, милостиво убийство всъщност. Представи си: мъж, който да не може да уцели! Унизително!

— Кое? Да не пикае прав или да не бърше?

— Бях си подготвила много аргументи, при това достатъчно валидни. Просто в случай, че стражата заподозре. Но те не се интересуваха, не и след като ги подкупих. Беше по времето на Некротус, разбира се.

— А, ясно.

— Виж, пътят е чист. Да вървим.

Надигнаха се от скривалището си и забързаха към площада.

Инеб Коф заподскача от крак на крак, без да откъсва очи от пожарите, окъпали в сияние коремите на облаците дим над града. Обърна се към Бочълайн.

— Усещам глад там вътре. Желание за… отдаване на страсти!

Магьосникът — беше скръстил ръце — кимна и рече:

— Това трябва да са нездравите мъртъвци.

Сторкул Пърдж вдигна глава замаяна.

— Но в Куейнт няма никакъв алкохол! Нито капка! И никакъв ръждивец и дъранг! Никакви курви, никакви заведения за комар!

Бочълайн ѝ отвърна с нещо като усмивка:

— Скъпа моя рицарке, наивитетът ви е очарователен. Колко ли подови дъски се къртят в момента, питам се? Колко отдавна заключени врати на мазета скърцат и се отварят? А когато живите видят какво са разкрили мъртвите им гости, всички онези добре скрити запаси, ами, дори светица като вас би трябвало да си направи правилните заключения.

Инеб Коф заподскача към Сторкул Пърдж и клекна до нея.

— Още винце?

Тя подаде чашата си и Порок наля, като внимаваше да не разлее нито капка, въпреки нарастващото си нетърпение да се върне по улиците на Куейнт, които скоро щяха да пощуреят. Щом приключи, вдигна глава и се огледа. Корбал Броуч го нямаше никакъв, а Бочълайн оправяше наметалото си и оглеждаше колко лъснати са ботушите му.

— Благословени магьоснико — каза Инеб. — Отивате ли някъде?

Мъжът го изгледа за миг и кимна.

— О, да. Дойде времето да влезем в любимия ви град.

Инеб пак заподскача.

— Чудесно! О, ще е такова празненство! Живите, мъртвите, всички ще са там!

— Работата на Корбал Броуч приключи — каза Бочълайн. — Сега започва моята…

Инеб Коф не искаше да пропусне това. В никакъв случай.

Сторкул Пърдж се изправи, олюля се и каза малко замаяно:

— Бардакът на Хурла. Ще се отвори отново за работа. Хурла умря, но това не би трябвало да има значение. В смисъл голямо. Клиентите ѝ няма и да забележат разликата. Стаята ми още е там — чакат ме. О, да побързаме!

Явно булото на цивилизацията е доста тънко, отбеляза Емансипор. Толкова лесно се беше разкъсало и разкрило чакащата отдолу поквара. Чакаща, както винаги правят такива неща, първия намек за вълнение. При все това вихрещата се анархия беше гледка, която си струваше да се види. Огромното открито пространство пред двореца беше пълно с фигури, повечето от които злокобно мъртви и в ужасни състояния на развала. Което като че ли не беше кой знае какво неудобство, както залитаха насам-натам и размахваха прашни бутилки в костеливите си ръце, а по краката им се изливаха доста по-различни и неприятни течности. Една жена се беше проснала на стъпалата на двореца, дърпаше дим на ръждивец от наргиле и димът след това се къдреше през изгнилите дупки на гърдите ѝ. Отдавна умряла проститутка гонеше съвсем жив мъж през тълпите и си искаше отдавна дължими пари за минала услуга. Крясъците ѝ изпълваха въздуха.

Граждани се биеха с мъртвите си близки по всевъзможни поводи и труповете обикновено се справяха по-зле, тъй като живите можеха да късат ръце и да трошат пищяли, което изглеждаше невъзпитано да го прави човек на близки, все едно дали го заслужават, или не. Но след като задръжките за всякакви желания и страсти бяха отприщени, вихрещата се на площада война беше напълно разбираема.