Разкриване

В дъното Мередит Джонсън вечеряше с Боб Гарвин. На две маси встрани Фил Блакбърн седеше със съпругата си Дорис — слаба жена с очила, която приличаше на счетоводителка. До тях Стефани Каплан се хранеше с млад човек на двайсетина години — вероятно сина й, студента, помисли Сандърс. А отдясно до прозореца хората от „Конли-Уайт“ очевидно бяха на работна вечеря — с разтворени на коленете куфарчета и пръснати но цялата маса документи. Ед Никълс седеше с Джон Конли от дясната му страна и Джим Дейли от лявата. Дейли говореше пред малък диктофон.

— Дали да не идем някъде другаде? — предложи Сандърс.

— Не — отсече Фернандес. — Вече ни видяха. Можем да седнем ей там в ъгъла.

Приближи се Кармин. — Господин Сандърс — кимна официално той.

— Бихме искали маса в ъгъла, Кармин.

— Да, разбира се, господин Сандърс. Седнаха един до друг. Фернандес гледаше Мередит и Гарвин.

— Би могла да му бъде дъщеря — каза тя.

— Всички така разправят.

— Поразително!

Сервитьорът донесе листа с менюто. Сандърс не беше гладен, но все пак поръчаха. Фернандес не откъсваше поглед от Гарвин.

— Той не се предава лесно, нали?

— Боб ли? Прочут е с тази своя черта Не си поплюва.

— Тя знае как да го върти на пръста си — каза Фернандес и извади няколко листа от куфарчето. — Това е договорът, който Блакбърн ми върна Всичко е наред с изключение на две клаузи. Първо, държат на правото да прекратят трудовите правоотношения с теб, ако се установи, че си извършил углавно престъпление при изпълнение на работата.

— Аха — Сандърс се зачуди какво искат да кажат.

— Втората клауза се отнася до правото да прекратят договора, ако работата ти „не отговаря на изискванията съгласно отрасловите стандарти“. Какво значи това?

Сандърс поклати глава.

— Явно са си наумили нещо.

Той й разказа за дочутия разговор в заседателната зала

Както обикновено Фернандес не реагира

— Възможно е — изрече тя.

— Възможно ли? Със сигурност ще ни извъртят номер.

— Имам предвид от правна гледна точка. Възможно е да имат подобни намерения. И ще успеят.

— Защо?

— При обвинение в сексуален тормоз се прави преглед на цялостната работа на жалбоподателя. Ако има някакви пропуски, все едно колко отдавна са допуснати и дали са незначителни, те могат да се използват за прекратяване на заведеното дело. Имах клиент, който бе работил за фирмата десет години. Но фирмата успя да докаже, че е излъгал при попълването на формуляра при постъпване, и искът не беше уважен. Уволниха го.

— Значи става дума за работата ми.

— Не е изключено. Да.

Сандърс се намръщи. Какво можеха да използват срещу него?

Тя също решава проблем. И така: какъв проблем решава?

Фернандес извади касетофона от джоба си.

— Хайде да уточним една-две подробности — каза тя. — Нещо става н началото на записа.

— Така ли?

— Чуй!

Адвокатката му подаде касетофона Той го притисна до ухото си.

Чу собствения си глас съвсем отчетливо: „… ще се оправяме тогава. Предадох й твоето мнение и тя точно в момента говори с Боб. Вероятно на утрешната среща ще се придържаме към тази позиция. Както и да е. Марк, ако има някакви съществени промени, ще ти се обадя преди съвещанието утре и…“ „Я зарежи този телефон“ — ясно каза Мередит и последваха шумолене като от плат, някакво изсъскване и глухото тупване на телефона. За миг изпращя статичното електричество.

Още шумолене. Последва тишина.

Дрезгав нечленоразделен звук. Шумолене.

Докато слушаше, Сандърс се мъчеше да си представи какво се е случило. Сигурно вече се бяха преместили на дивана, защото гласовете идваха от ниското и не бяха толкова отчетливи. Чу думите си: „Мередит, почакай…“

„Господи, цял ден те желая“ — каза тя.

Пак шумолене. Тежко дишане. Не беше ясно какво става Тя леко изпъшка. Още шумолене. После нейният глас: „О, Господи, толкова е хубаво! Не мога да понасям докосването на онова копеле. С тъпите му очила Ох! Цялата треперя, не съм имала свястно чукане…“

Шумолене. Изпращяване на статично електричество. Шумолене. И пак шумолене. Сандърс слушаше разочарован. Не си представяше какво става, а беше участвал в случката! Кого можеше да убеди записът? Почти през цялото време се чуваше неразличим шум. Прекъсван от дълги паузи.

„Мередит…“

„Ооох. Не говори! Не! Не…“ — На записа се чуваше пресекливото й дишане.

Последва тишина.

— Достатъчно — каза Фернандес.

Сандърс остави касетофона и го изключи. Тръсна глава.

— Оттук нищо не се разбира. Не е ясно какво точно става

— Достатъчно се разбира — успокои го адвокатката — Не се притеснявай за доказателствата. Те са моя работа. Нали обаче чу първите й думи? — Фернандес погледна в бележника си: там, където казва: „Цял ден те желая!“ И после: „О, Господи, толкова е хубаво! Не мога да понасям докосването на онова копеле. С тъпите му очила Ох! Цялата треперя, не съм имала свястно чукане…“ Чу ли тази част?

— Да.

— Добре. За кого говори? — За кого ли?

— Кое е онова копеле, чието докосване не понася?

— Предполагам, че е мъжът й — каза Сандърс. — Преди това говорихме за него. Преди да почне записът.

— Кажи ми за какво стана дума преди записа.