Разкриване

Пътечката беше едно от нововъведенията на Чери. Тя представляваше мачка кръгла подложка от гъсти наредени гумени топки. Работеше като механизъм за задвижване чрез ходене в различни посоки: като стъпваха върху топките, потребителите можеха да вървят накъдето поискат. — Щом стъпи на пътеката — продължи Чери, — потребителят набира код за базата данни. После компютърът ей там — програмистът посочи купчината кутии в ъгъла — поема информацията от базата данни и конструира виртуална среда, чието изображение се проектира в уреда за гледане. Когато потребителят върви по пътечката, изображението се променя, все едно че минаваш по коридор и от всички страни са наредени чекмеджета с данни. Потребителят може да спре по желание, да отвори с ръка всяко чекмедже с документи и да прелисти данните. Пълно наподобяване на действителността.

— Колко потребители?

— Засега системата може да се справи с петима едновременно.

— А самият Коридор на какво прилича? — попита Сандърс. — На решетка от кабели?

— Една от по-ранните версии на Коридора представляваше черно-бял контур на конструкцията Опростените линии ускоряваха работата на компютъра.

— Решетка ли? — изсумтя Чери. — И таз добра! Изхвърлихме я още преди две седмици. Сега разполагаме с триизмерни повърхности в 24-битов цвят с изгладени контури на картите. Изобразяваме истински обемни повърхности, не многоъгълници. Изглежда съвсем като на живо.

— За какво тогава са лазерните скенери? Мислех си, че избираш позициите с инфрачервени лъчи.

Очилата за виждане бяха с монтирани инфрачервени сензори, чрез които системата установяваше накъде гледа потребителят и настройваше изображението в съответната посока.

— Пак ни трябват — обясни Чери. — Скенерите показват телесните изображения.

— Телесни изображения ли?

— Да. Разбираш ли, ако вървиш по Коридора с още някого, можеш да се обърнеш и да го видиш, защото скенерите улавят триизмерната контурна карта в реално време — разчитат тялото и изражението и рисуват виртуалното лице на виртуалния човек, застанал до теб във виртуалната стая. Разбира се, очите не се виждат, защото са скрити от очилата Но системата избира лице от контурните карти в паметта Хитро, а?

— Искаш да кажеш, че мога да видя и останалите потребители на системата?

— Точно така. Виждаш лицата и израженията им. Но това не е всичко. Ако другите потребители на са сложили очила, ти пак ще ги виждаш. Програмата установява кои са те, изважда снимките им от личните досиета и ги залепва върху виртуачния образ на тялото. Не е доизпипано, но върши работа. — Чери махна с ръка. — И още нещо. Вградили сме виртуална помощ.

— Виртуална помощ ли?

— Разбира се, потребителите винаги имат нужда от обяснения в диалоговия режим. Затова създадохме едно ангелче, което помага Кръжи около теб и отговаря на въпросите ти. — Чери се ухили широко. — Мислехме да изобразим синя фея, но не искахме да обидим никого.

Сандърс замислено огледа помещението. Чери му разказваше за успехите си. Но тук ставаше нещо друго: безпогрешно се усещаха напрежението и трескавата енергичност на хората.

— Хей, Дон! — извика един от програмистите. — На колко трябва да е 2-броячът?

— Над пет — отговори Чери.

— При мен е на четири и три.

— Четири и три не става. Направи го над пет или си уволнен. — Чери пак се обърна към Сандърс: — Трябва да поддържаме духа на войската. Сандърс го изгледа.

— Добре — накрая проговори той. — Сега ми кажи какъв е истинският проблем. Чери сви рамене.

— Няма нищо. Нали ти казах — фина настройка.

— Дон!

Чери въздъхна.

— Като ускорихме освежаването, изхвърлихме строителния модул. Разбираш ли, системата строи стаята в реално време. Когато сензорите освежават изображението по-бързо, трябва да строим обектите с по-голяма скорост. Иначе стаята изостава. Имаш усещането, че си пиян. Въртиш глава и стаята едва се влачи след теб.

— И?

— И на потребителите им се повдига.

— Страхотно — въздъхна Сандърс.

— Наложи се да разглобим пътечката, защото Теди повърна и я изпоцапа.

— Страхотно, Дон.

— Какво от това? Голяма работа! Ще изчистим. — Чери поклати глава. — Макар че Теди можеше и да не яде юфка на закуска Нямахме късмет. В лагерите са заседнали парченца.

— Знаеш, че утре ще правим демонстрация за хората от „Конли-Уайт“.

— Няма проблем. Ще бъдем готови.

— Дон, не мога да допусна шефът им да се изповръща.

— Имай ми доверие — каза Чери. — Ще сме готови. Много ще им хареса. Дори фирмата да има проблеми, Коридорът не е един от тях.

— Обещаваш ли?

— Гарантирам — отговори Чери.

Сандърс се върна в кабинета си към десет и двайсет и вече седеше на бюрото, когато влезе Гари Босак — висок мъж, още ненавършил трийсет, облечен с джинси, маратонки и тениска с образа на Терминатор. Носеше голямо кожено куфарче като онези, с които адвокатите ходят в съда.

— Виждаш ми се блед — каза Босак. — Но днес всички в сградата са бледи. Страшно е напрегнато, усещаш ли?

— Забелязах.

— Няма начин. Мога ли да започна?

— Разбира се.

— Синди! Господин Сандърс ще бъде зает няколко минути.