Разкриване

— Какво става? — попита тя. — Ще ходим ли все пак да обядваме?

— Само за минута.

Номерът беше набран. Чу се щракване, после мъжки глас:

— Джон Левин.

— Джон, обажда се Том Сандърс.

— Хей, здрасти, Том, приятелче! — Левин избухна в смях. — Ама че работа! Май здраво си го ударил на секс тези дни! Казвам ти, Том, свят ми се изви.

— Записано ли е? — попита Сандърс.

— И още как! Във вторник сутринта отидох да проверя съобщенията и — честно ти казвам — продължи половин час, значи…

— Джон…

— Който разправя, че да си женен е скучно…

— Джон. Слушай. Запази ли го? Последва пауза. Левин спря да се смее.

— Том, да не ме мислиш за перверзник? Разбира се, че го запазих. Пуснах го на цялата служба. Страшно им хареса!

— Джон. Сериозно ти говоря. Левин въздъхна.

— Да. Запазих го. Стори ми се, че може да си имаш главоболия и… Не зная. Както и да е, запазих го.

— Добре. Къде е?

— Тук на бюрото ми — отвърна Левин.

— Джон, трябва ми лентата. Сега слушай внимателно: виж какво искам да направиш.

Вече в колата, Фернандес подхвърли:

— Чакам.

— Има запис на цялата среща с Мередит. Всичко е на лента — обясни Сандърс.

— Как?

— Случайно. Оставях съобщение на телефонен секретар и когато Мередит почна да ме целува, пуснах слушалката, но не натиснах бутона за прекъсване на разговора. Затова апаратът е останал включен на телефонния секретар, който е записал всяка думичка.

— Страхотно! — извика Алън и тупна волана.

— Аудиокасета ли е? — попита Фернандес.

— Да.

— Качеството добро ли е?

— Не зная. Ще видим. Джон ще го донесе на обяд. Фернандес потри ръце.

— Вече се чувствам по-добре.

— Така ли?

— Да Защото, ако записът става за нещо, ще ги побъркаме.

Жизнерадостен и цветущ, Джон Левин отмести чинията и пресуши последните капки бира.

— Ей на това му викам ядене. Прекрасна камбала.

Левин тежеше над сто килограма и коремът му опираше в ръба на масата.

Седяха в едно сепаре в задната зала на „Маккормик и Шмик“ на Първо авеню. Ресторантът беше шумен, претъпкан от делови хора, дошли да хапнат в обедната почивка Фернандес притискаше до ушите си слушалките на уокмена. Повече от половин час слушаше напрегнато и си водеше бележки върху жълтия адвокатски тефтер, без да докосва яденето. Накрая се изправи.

— Трябва да се обадя по телефона. Левин погледна чинията й.

— Мм… искате ли това?

Адвокатката поклати глава и се отдалечи. Левин се ухили.

— Няма да го хвърляме, щом не го иска — каза той, придърпа чинията и почна да яде. — Том, май си затънал здравата, а?

— До гуша — призна Сандърс, който бъркаше капучиното. Не можеше да сложи и хапка в устата си. Загледа се как Левин унищожава лакомо картофеното пюре.

— И аз така си мислех — вметна той. — Джак Кери от „Алдъс“ ми се обади тази сутрин и каза, че съдиш фирмата, защото си отказал на някаква жена.

— Кери е тъпак.

— От най-големите — съгласи се Левин. — Няма спор. Но какво можеш да направиш? След сутрешната статия на Кони Уолш всички се мъчат да отгатнат кой е господин Свински. — Левин наблъска още една грамадна хапка в устата си. — Откъде обаче е научила историята? Наш тя я разтръби?

— Може би си й казал ти, Джон.

— Шегуваш ли се? — изненада се Левин.

— Имал си записа. Левин се намръщи.

— Стига, Том, ще се ядосам. — Той поклати глава. — Не, ако ме питаш мен, разказала й е жена.

— Но коя знае? Само Мередит, а тя не би се разприказвала

— На бас се хващам, че е жена — не отстъпваше Левин. — Ако успееш някога да разбереш името… в което се съмнявам. — Той продължи да дъвче замислено. — Рибата меч е малко жилава. Дачи да кажем на сервитьора? — Той се огледа из ресторанта: — Ей, Том.

— Да?

— Един човек стои там и пристъпва от крак на крак. Струва ми се, че го познаваш.

Сандърс погледна през рамо. До бара стоеше Боб Гарвин и го гледаше очаквателно. Фил Блакбърн надничаше на няколко крачки зад него.

— Извинете — каза Сандърс и стана от масата.

Гарвин се здрависа със Сандърс.

— Том, радвам се да те видя. Как издържаш на всичко това?

— Ами как, нормално — отговори Сандърс.

— Добре, добре. — Гарвин бащински сложи ръка на рамото на Сандърс. — Приятно ми е да те видя отново.

— И на мен, Боб.

— Тук в ъгъла има едно тихо местенце — продължи Гарвин. — Помолих ги да ни сервират калучино. Ще поговорим една-две минути. Става ли?

— Добре — съгласи се Сандърс.

Беше свикнал Гарвин да е невъзпитан и разгневен. Това, че сега е толкова предпазлив и любезен, го накара да е нащрек.

Седнаха в края на бара. Гарвин се намести на стола с лице към Сандърс.

— Е, Том. Отдавна се знаем двамата с теб.

— Така е.

— Онези проклети командировки до Сеул, отвратителната храна, изтръпналият от седене задник. Помниш ли?

— Да.

— Хубави времена бяха — каза Гарвин, втренчен в Сандърс. Както и да е, Том, добре се познаваме и няма да те будалкам. Ще сложа картите на масата. Имаме проблем и трябва да го решим, преди да загазим всички. Искам да те помоля да прецениш много внимателно как ще постъпим оттук нататък.

— Какво значи това?

— Обмисли въпроса от всички страни.

— И колко са те?