Разкриване

Вратата на долната площадка се отвори и Стефани Каплан се заизкачва към горния етаж. Сандърс нямаше желание да разговаря с нея. В края на краищата Стефани беше финансов директор и бе близка с Гарвин и Блакбърн. Все пак реши да я поздрави дружелюбно:

— Как си, Стефани?

— Здрасти, Том — отвърна тя и кимна хладно, сдържано. Сандърс я подмина и слезе още няколко стъпала, когато я чу да казва:

— Съжалявам, че ти е толкова трудно. Той се спря. Каплан стоеше на горната площадка и го гледаше оттам: Двамата бяха сами на стълбището.

— Оправям се — отговори й той.

— Знам. И все пак сигурно ти е трудно. Толкова много неща наведнъж, а никой не ти дава информация. Объркваш се, когато обмисляш положението.

Никой не ти дава информация ли?

— Ами да — бавно изрече Сандърс. — Трудно е да обмисляш положението, Стефани. Тя кимна.

— Помня времето, когато започнах работа — подхвана Каплан. — Имах приятелка, получи много хубава длъжност във фирма, която обикновено не издигаше жени на ръководни постове. Новата й работа беше много напрегната Тя обаче се гордееше с начина, по който се справя с проблемите. После обаче се оказа, че са я назначили, защото в нейния отдел имало финансов скандал и искали да прехвърлят вината върху нея. Затова я бяха повишили. Тя беше изкупителната жертва. А когато я уволниха, не разбра откъде й идва.

Сандърс я гледаше втренчено. Защо му разказваше всичко това?

— Интересна случка — каза той.

— Помня я до ден-днешен — кимна Каплан. На горната площадка се отвори врата и се разнесе шум от стъпки. Без да продума, Каплан се обърна и продължи нагоре. Сандърс поклати глава и се запъти надолу.

В редакцията на сиатълския вестник „Поуст Интелидженсър“ Кони Уолш вдигна поглед от екрана на компютъра и каза:

— Не се занасяй!

— Не се занасям — увери я Елинор Врийс, която стоеше до нея. — Спирам материала.

Тя хвърли разпечатката върху бюрото на Уолш.

— Но ти знаеш кой е източникът ми — възрази журналистката. — Знаеш също, че Джейк чу целия разговор. Записахме всичко, Елинор. До най-малките подробности.

— Знам.

— Е, като имаш предвид източника, как можеш да допуснеш, че фирмата ше ни съди? — попита Уолш. — Елинор, едвам се докопах до тази шибана история.

— Имаш някаква история. А вестникът и бездруго вече е изправен пред значителен риск.

— Вече? От какво?

— Материалът за господин Свински.

— Е. чак пък значителен! Не съм споменавала имена. Врийс извади ксероксно копие на статията. Беше отбелязала с жълт маркер няколко пасажа.

— Фирмата Х работела в областта на високите технологии в Сиатъл и току-що назначила жена на висока ръководна длъжност. Господин Свински бил неин подчинен. Бил повдигнал обвинение в сексуален тормоз. Съпругата на господин Свински била адвокатка, децата им били малки. Пишеш, че обвиненията му били неоснователни, че бил пияница и женкар. Според мен Сандърс може да твърди, че самоличността му е разкрита, и да заведе дело за клевета.

— Но това е рубрика с лични мнения.

— В нея се позоваваш на факти. И то със саркастичен и невероятно заядлив тон.

— Материалът изразява лично мнение. То е защитено от закона.

— Не вярвам да помогне в този случай. Тревожа се, че въобще го пуснах. Въпросът е в друго — не можем да твърдим, че не сме действали злонамерено, ако продължим с нови материали.

— Шубе те е — подхвърли Уолш.

— Ти пък много лесно оценяваш шубето на другите — отвърна Врийс. — Но да не се разправяме повече. Свалям материала и ще го обявя писмено с копия до теб, Мардж и Том Донейдио.

— Писна ми от адвокатчета. Ама че в свят живеем. Историята трябва да бъде разказана.

— Не дърпай дявола за опашката, Кони. Сериозно ти говоря. Недей.

Врийс се отдалечи.

Уолш запрелиства материала Беше работила цял следобед по окончателната редакция. Искаше да бъде съвсем точна. И сега държеше да публикува написаното. Нямаше търпение да се занимава с правни въпроси. Защитата на правата беше само удобна измислица. Защото, ако се позамислиш, правният подход е тесногръда и дребнава самозащита — именно той крепи структурата на властта. В крайна сметка и страхът обслужва структурата на властта. Страхът служи на облечените във власт мъже. И ако имаше нещо, в което Кони Уолш твърдо вярваше, че й е присъщо, то беше безстрашието.

Мина доста време, преди да вдигне телефонната слушалка и да набере един номер.

— Телевизия „Кей Ес И Ей“, добър ден.

— Госпожа Хенли, моля.

Джийн Хенли беше интелигентна млада репортерка в най-новата независима телевизионна станция в Сиатъл. Уолш бе прекарвала много вечери заедно с Хенли на разговор за проблемите на жените, работещи в овладените от мъже средства за масово осведомяване.

„Историята ще бъде огласена, повтори си Уолш. По един или друг начин, но ще бъде огласена“

Робърт Или нервно вдигна поглед към Сандърс.

— Какво искате? — попита той.

Беше млад, на не повече от двайсет и шест години, сприхав, с руси мустаци. Беше с вратовръзка и по риза. Работеше в една от преградените секции на счетоводството на „Диджи Ком“ в сградата Гоуър.

— Искам да поговорим за Мередит — каза Сандърс. Или беше един от тримата жители на Сиатъл в списъка.