Разплата

Коупланд изтегли фолксвагена към зоната за паркиране и излезе от купето, последван от Ъндъруд. И сега още бяха там, до отворения капак на багажника, суетящи се около багажа. Прекалено близо бяха един до друг, докато изваждаха куфарите и чантите. Разговаряха оживено, дори на няколко пъти ръцете им се докоснаха… Един професионалист лесно може да се промъкне до тях със стилет в ръкава. Ще ги прониже и ще изчезне, преди да осъзнаят, че е настъпил последният им час. Ако обаче наоколо има голяма навалица, по-безопасно ще бъде да ги ликвидира с два изстрела от снайпер със заглушител.

Коупланд остави Ъндъруд сама с багажа — напълно открита мишена, и се настани отново зад волана. Подкара колата на заден ход, прекоси червената зона, паркира там и излезе от колата.

„Добре. Така е по-добре.“

Рейчъл си спомни как Моли я беше научила на този трик. Да скрие колата така, че никой да не може да я открие — за целта трябва само да я паркираш в забранената, в червената зона, а после се обаждаш на полицията. Зарадвани от възможността да ти тръснат глоба от триста долара, те веднага я вдигат с „паяка“ и я преместват в напълно безопасния полицейски паркинг.

Рейчъл подкара своя седан право към зоната за служебни автомобили. От там до терминала се стигаше за седем минути пеша. Щом влезе вътре, тя видя как Коупланд товари багажа на лентата. После се върна в тълпата заедно с Ъндъруд, за да продължат към пункта за паспортна проверка. Малко по-назад Моли също си проправяше път през тълпата.

Рейчъл избра противоположната посока, покрай временната преграда, зад която продължаваше ремонтът на останалата част от терминала. После тръгна по коридора, водещ към помещенията на полицейската служба на летището.

Дежурният офицер от охраната, наскоро застъпил вечерна смяна, провери картата й, специалното пълномощно и билета й.

— Имахте ли досега някакви проблеми? — запита той.

— Не, поне аз не съм забелязала нищо — успокои го Рейчъл.

Офицерът се намръщи, но в следващия миг навярно си каза, че не може да очаква по-ясен отговор от една жена, която, макар да има армейски чин, все пак си остава жена. На всичкото отгоре, навярно беше постъпила в армията доброволно.

— Попълнете тези документи.

Рейчъл му подаде бланка, която предварително бе попълнила, още преди да напусне апартамента си.

Офицерът я изгледа кисело:

— Имате ли оръжие?

Рейчъл дръпна ципа на сака си и му показа револвера.

— Знаете ли как да стигнете дотам?

— Направо надолу до голямата зала, после завой наляво към пункта за паспортни проверки и през вратите.

Когато Рейчъл се появи в предполетната зала, поне дузина мъже извърнаха погледи към нея. Тя огледа лицата им, като се взираше най-вече в очите, за да провери дали някой от тях не я следи с напрегнат поглед. Недоволни от този втренчен оглед, мъжете бързо отклоняваха вниманието си и се зазяпваха в рекламите на стената, предлагащи нови модели клетъчни телефони, кредитни карти и други удобства за съвременния мъж.

Рейчъл забеляза Моли, седнала на един стол, разтворила някакво списание върху скута си. Два реда по-назад Коупланд и Ъндъруд седяха на съседни столове. Главите им едва не се докосваха.

„Лошо. Много лошо.“

Стюардесата зад стъклената преграда на кабината наведе глава към микрофона и обяви по уредбата първо повикване на пътниците.

Рейчъл изчака Моли да подаде своята бордна карта, след което се обърна и премина през вратата. Трябваше да огледа не само пасажерите пред подвижния ръкав, но и всички служители с униформи от персонала на летището, а после и в салоните в самолета. Трябваше да надникне и в тоалетните, за да е сигурна, че няма човек, скрит зад някоя заключена врата. Когато Коупланд и Ъндъруд се качат на самолета, тя трябваше да ги пресрещне на пътеката, като се престори, че не ги познава. Местата им бяха избрани в двата противоположни края на салона, за да не заподозре някой, че имат нещо общо помежду си. А Моли ще бъде наблизо, от другата страна на пътеката, без да затяга колана на седалката си по време на полета.

Рейчъл доближи края на опашката. Не вярваше куриерът да е успял да се промъкне незабелязано покрай нея. Наистина имаше много възможности някой непознат да се приближи към Коупланд и Ъндъруд, но никой не бе направил опит за това.

Тя се настани на седалката, шест реда пред местата на двамата информатори. Все пак продължаваше да си задава въпроса дали куриерът не беше успял да се промъкне сред пътниците в самолета. Най-после затвориха вратите и тя се успокои.

Стивън Коупланд се изненада, когато видя, че Бети стиска с все сила дръжките на креслото, изопната назад на облегалката със стиснати зъби, едва процеждайки дъх през тях. Никога не му бе минавало през ума, че спътницата му се страхува да пътува със самолет.

Сложи ръка върху нейната.

— Стив, ох, Стив, много ми е зле… — прошепна Бети.

За беда, точно в този момент самолетът силно се наклони наляво. Косата й се люшна настрани и докосна челото му.

— Стига, Бети! Всичко ще бъде наред. Повярвай ми.