Разплата

На Инженера не му беше нужно повече, за да повярва, че скръбта на Моли Смит е искрена, скътана в сърцето й до тайната, известна само на нея. Защото, ако не беше така сломена от скръбта, тя щеше да се владее много по-добре, като запази тайната си недосегаема. Макар че всъщност това вече нямаше значение. Инженера знаеше какво крие тя. Знаеше също докога да й позволи да живее с илюзията, че никой не подозира какво таи. Знаеше как да изтръгне признанията й.

Скоро щеше да настъпи моментът за действие…

Сега обаче беше длъжен да й остави някакъв спомен от първата им среща, въпреки че тя не подозираше каква роля ще изиграе в живота й този непознат мъж, напомнящ на пръв поглед досадните телевизионни репортери. Инженера не знаеше какво чувство ще предизвика у нея подаръка му — дали щеше да я оскърби, или щеше да й донесе поне малко утеха. Той се зарече при първа възможност да я попита за мнението й.

Моли зави зад ъгъла на коридора, но там внезапно се спря и рязко се извърна. Секунда преди това я бе докоснал с рамото си един от минувачите… висок мъж с къдрава коса и спортно яке, забързан към заседателната зала.

Моли остана прикована на място, с поглед, втренчен в гърба на бързо отдалечаващия се непознат мъж. Не можеше да помръдне, нито да извика. Въздухът около нея беше натежал от познатия до болка фин одеколон… Същото ухание, което помнеше от всяко докосване на любимия си Грифин, дори от дъха му, когато се притискаше към нея в нощния мрак. Лично тя му беше избрала одеколон от тази безбожно скъпа марка, за да го отдели от всички останали мъже, за да го маркира като своя собственост.

— Моли? Моли Смит?

Гласът й беше познат, макар че не успя веднага да го идентифицира. Тя още гледаше безмълвно застинала към чезнещия силует на загадъчния непознат, когато потръпна от ласкавото докосване по лакътя, интимно и леко небрежно, както е прието само между стари познати.

— Моли, ти ли си? Какво става с теб?

Моли Смит чак сега я забеляза. Като че ли изпод земята беше изскочила стройната красавица с пепеляворуса коса, отметната назад и прихваната с диадема. Не личеше, че вече беше прехвърлила четиридесетте, макар и най-много с една-две години. Лицето й не беше толкова загоряло — както я помнеше Моли от последната им среща — но и сега жената изглеждаше в цветущо здраве. Вероятно посвещаваше почивните си дни само на разходки с яхта. Или на тенискортовете. Бежовата пола, подбраното в тон сако със спортна, дори младежка кройка, допълнено с ярко шалче — целият й тоалет издаваше, че никога не е страдала от недостиг на пари. Но това отдавна беше публична тайна — всички знаеха, че Памела Естърхаус беше не само много богата, но и притежаваше рядко изтънчен вкус.

— Памела… извинявай, че не ти се обадих. Но въобще не очаквах, че ще се срещнем тук.

— О, за миг ми се стори, че съм се припознала. — Памела нямаше навик да присъства на всички публични изяви на амбициозния си съпруг, съдията Саймън Естърхаус. Тя погледна в посоката, в която допреди малко се беше взирала Моли. — Чакаш ли някого?

— Не. Току-що напуснах заседателната зала.

— Прослушването за Норт?

— От Военната прокуратура ми наредиха да се явя като наблюдател по разследването.

Моли не можеше да си обясни как се изплъзна лъжата от устните й. Вече беше късно да си върне думите назад.

— Лично аз съм доволна, че най-после се приключи с тази тягостна история — кимна Памела. — Не мога да ти опиша как се измъчваше Саймън. — Тя млъкна, когато очите й се спряха върху лицето на Моли. — Прощавай, изглеждаш ми разстроена.

— Норт беше един от нас — побърза да отклони въпроса Моли. — Най-добрият сред днешните военни. Да не говорим за политиците…

Памела Естърхаус се огледа, преди да въздъхне примирено.

— Да не би да съм засегнала забранена за непосветените тема? Е, щом е така… извинявай още веднъж. Но дори и аз се досещам каква загуба за армията е била смъртта на генерала… — Памела се замисли за миг, преди да продължи: — Ти познаваше ли го? Искам да кажа… по-отблизо?

Въпросът й едва не накара Моли да се задави.

— Не. Не бяхме близки.

Когато отново вдигна глава, тя видя първо визитната картичка в ръката на Памела.

— Бих се радвала да седнем някъде на чаша кафе, да си побъбрим и прочее. Но сега може би моментът не е подходящ. Отгатнах ли?

Моли поклати глава, но взе визитната картичка. Памела работеше в Министерството на правосъдието. На картичката не беше вписана длъжността й. Напечатано беше само: „Управление за подбор на кадрите“. Моли веднага схвана какво може да се крие зад този неясен статус.

— И аз ще се радвам да се срещнем и да си поговорим — рече тя, като се постара гласът й да прозвучи искрено.