Разплата

— Ключът му е тук, госпожо. Повечето от гостите ни оставят ключовете си, преди да излязат навън.

— Ще го потърся в бара.

Инженера се приближи към същия телефонен апарат, от който Рейчъл Колинс бе разговаряла само преди пет минути. Дори долови уханието на крема й, докато разговаряше с метрдотела в ресторанта. Оказа се, че в списъка на гостите с резервации в ресторанта не е записан никакъв Тод Банистър. Инженера получи същия отрицателен отговор и при проверката на ресторанта на терасата на най-горния етаж на хотела.

Тогава тръгна към залата. Погледна към барчето в дъното — пред него имаше поне двадесет посетители — после към масите край отсрещната стена. Никъде не видя самотен мъж, сам с чашата пред себе си — навсякъде имаше групи по трима-четирима клиенти. Но щом се увери, че тук няма дори следа от Колинс, Инженера реши, че няма смисъл да търси Коупланд сред посетителите в залата за коктейли.

„Явно тук няма да го открия.“

Но оставаше още едно съмнително място. Инженера с бързи стъпки прекоси фоайето и се озова в кабината секунди преди асансьорът да потегли.

Пътуването до фитнес центъра на хотела му отне не повече от тридесет секунди. Инженера закрачи по дебелия мокет на пода, от който ухаеше на ароматизирани дезинфектанти. Отвори стъклената врата към спортната зала и остана удивен от полъха на влажния топъл въздух. Отляво беше големият басейн, с червени въжета за плувните коридори. На стената в другия край се виждаха ултрамодерни гимнастически уреди, а отдясно, под телевизионните монитори, бяха масите за масаж, стендовете за гребане на място и стойките с апаратура за бързо отслабване.

Инженера изчака до масата край входа. Върху нея бяха натрупани дебели кърпи, прясно огладени, а до тях се мъдреше табелката с надпис: „В момента няма дежурен служител. За специални поръчки, моля, позвънете на вътр. 111“. Гимнастическите уреди бяха замрели в очакване на клиентите. Нито един телевизор не беше включен. Никой не плуваше в басейна. Инженера се разходи чак до другия му край, после надзърна през остъклените стени към зимната градина. Отзад оставаха само още две помещения — сауната и помещението за почивка към нея.

Инженера провери първо това помещение. Мъглата от парата вътре беше доста оскъдна, което свидетелствуваше, че през последните няколко часа помещението не е било използвано. Но над вратата към сауната светеше издайнически червена лампа.

Рейчъл още веднъж се отби в бара, само за да се увери, че Коупланд не е пристигнал по времето, когато тя обикаляше залите към ресторанта. После се върна в главното фоайе, но за да избегне досадните въпроси на прекалено любезния персонал, се отпусна в един от фотьойлите. Разбира се, избра го, за да може да следи вратите на асансьорите и преминаващия през фоайето поток от хора.

Опита се да убеди сама себе си, че Коупланд би трябвало да бъде някъде наоколо. Може би в този момент е съвсем близо и само след секунди ще се здрависа с нея. Може би е отскочил до някоя от залите за пресконференции. Или до павилионите за подаръци? Не, ако беше там, досега би трябвало да се е появил във фоайето. Или пък е излязъл от хотела. Може да е имал основателна причина — след толкова продължително заточение там горе, в стаята… Да, нуждаел се е от кратка разходка на свеж въздух, защото се е почувствал по-сигурен, след като тя му бе обещала, че ще дойде и ще го измъкне оттук.

„Как можах да попадна на толкова капризен мъж?“

Рейчъл не можа да изтърпи принудителното бездействие. Стана от фотьойла, решена да се качи горе в стаята му. Рано или късно, Коупланд щеше да се появи. Дотогава не й оставаше нищо друго, освен да го чака.

Стивън Коупланд седеше на третата пейка в сауната, облицована с потъмняло кедрово дърво, само с един пешкир, увит около кръста. Беше съвсем сам в просторното помещение, достатъчно да побере поне петдесет мъже. Дишаше тежко, защото потта струеше от всички пори по кожата му. Когато беше влязъл в сауната преди двадесет минути, той беше залял нагорещените камъни с вода и увеличил настройката на терморегулатора. Искаше топлината да прогони напрежението от тялото му, да успокои нервите му. Искаше да се чувства пречистен и свеж и да възвърне някогашния цвят на лицето си, преди да се срещне с онази жена — следователката от Военната прокуратура. Седеше с отпуснати ръце и глава, клюмнала върху гърдите. Беше много спокоен, сънливо унесен. Тази нощ най-после ще се наспи, след толкова дълги нощи, изпълнени с безпокойство и страх.

Вратата се отвори с леко проскърцване. Коупланд бавно надигна глава — тя му се стори неочаквано натежала. Дробовете му изсвириха, когато заговори:

— Кой е?

— Господин Банистър? Вие ли сте? Аз съм Франк, от администрацията.

Новодошлият остана до полуотворената врата. Коупланд зърна само един черен костюм и неясно очертание на мъжко лице.

— Да, аз съм — отвърна той и се опита да задържи главата си изправена.

— Навън ви търси една млада дама, сър. Съобщи ми да ви предам за военен следовател Рейчъл Колинс.

— Окей. Очаквах я.